Всичко става с причина,
много важна и то.
И прашинка не пада,
без да има защо.

Всеки жест, всяка буква
са с разумно зърно.
Но че ти не си тука,
или тука си, но

мисълта ти полита
не към мен, не към мен,
и сърцето ми – свито
от гласа ти студен,

и лицето ми жално –
като сухо листо…
Идва зима, нормално е,
знам. Но все пак, защо?