Светът спря да се върти един юнски ден в 9,15 сутринта.

Въртенето не спря внезапно.

Белезите се виждаха от седмица, но кой да обърне внимание, че денят става все по-дълъг… когато е топло, слънцето се протяга като котарак, а котката се протяга като слънце… и хамакът се люлее бавно и не спира, напук на гравитацията… и залезите са портокалови, ягодови и малинови…
а в тъмното звездите падат и чертаят траекторията си дълго, светлината им се разтваря постепенно, сякаш пуска жилки и се вкоренява в черното небе.

Усещането беше като от глътка шампанско на гладно.

Петлите кукуригаха меко и колебливо, в необичайни часове. Кучетата не се отделяха от стопаните си. Конете влизаха в циганските колиби и спяха прави над постелите на циганчетата. Старите хора умираха с усмивка в съня си, а бебетата проговаряха с цели изречения насред кърменето.

После, в 9,15 сутринта, светът спря.
Някъде беше зима. Някъде беше нощ.
Тук черешите поруменята и увиснаха след последното леко поклащане.

Ветровете спряха на място. Бръкнаха с показалци в устите си, ориентираха се и си избраха нови посоки – от местата с вечно лято към местата с вечна зима.
На Луната й отне цяла секунда, докато осъзнае, че занапред ще бъде почтена луна с трайни чувства и постоянно отношение – винаги усмихната към едни, винаги хладна към други, търпелива съпруга на света, а не капризна, но романтична любовница.
Моретата се слегнаха, теченията им се завъртяха като неспокойни деца, легнали напреки на леглата на родителите си.
Прелетните птици замръзнаха във въздуха и тупнаха на земята, цопнаха във водата, потънаха в зелените треви, а стрелките на вътрешните им компаси се завъртяха бясно и литнаха без тях – без посока из въздуха.
Токът спря, юпиесите се прекръстиха и се споминаха, интернет се разпадна на единици и нули и един милиард чата пресекнаха на средата на думата.

Липите избухнаха в аромат като мармалад, гъст и сладък. Южните прозорци пратиха слънчеви зайчета на северните прозорци, после зайчетата се разбягаха. Тревата кихна с хиляда мака в секунда.

Светът остана така неизвестно време – смаян, възторжен, разсънен, с ясно усещане за всеки милиметър от облото си, разцъфнало, вятърничаво небесно тяло.

Ето такава беше онази целувка.