Прибрах се в книгата като у дома, но в нея всичко беше ново и непознато. Започнах да чета и чувството ми беше, че сънувам. След всяко стихотворение я затварях и после веднага отново я отварях, за да прочета следващото. Почти всички си ги спомнях ясно, някои дори ги зная наизуст, а все едно ги виждах за пръв път, нещо като дежа вю.
Смешно е някоя госпожа като вземе да разправя за душата си, но аз го усетих: душата ми се отдръпна назад, а после се хвърли през глава цялата пак обратно в мене и ходилата и дланите ми изтръпнаха, с онези малки убождания, както когато си клекнал там, където морските вълни се разбиват, и те се блъсват в коленете, в раменете и в лицето ти, а песъчинките се търкалят заедно с водата под теб. После покой и за миг равновесие.
През няколко стихотворения пропадам в думите. Почти непоносимо е. Едновременно виенско колело и дълбок, хладен, чернобял покой. Рисунка с туш.
Животът е добър, животът е щедър. Вижте каква книга си купих и мога да я държа в ръцете си.
Когато за пръв път имаше у нас книга на Иван Методиев, аз трябваше да я върна, беше назаем, и си я преписах цялата в една тетрадка. Още е тук.
А в това издание има толкова много…
Сигурно ако се стегна и се дисциплинирам, и ако за нуждите на този текст се спра да не потъвам в думите, може да разбера как се постига това въздействие, кое точно ме омайва, кой ме кара да стисна зъби и да се разнежа едновременно. Само че аз не искам.
Искам да съм омаяна. Искам да виждам и отвъд, докато чета. (искам да подаря тази книга на всичките си любими, но то е ясно, че искам, щом пиша за някоя книга, значи точно това се опитвам да направя)
Четенето на тази книга е и разтърсващо, и примиряващо. Утешаващо и лековито. С едно такова излъчване за достойнство, мъжество, мъдрост, а толкова трепетно нежна е книгата, че, тъй като не мога да я вдишам, поне ще отделя време да науча още стихотворения, за да бъде в мен, в ума ми, ей тук, зад очите, за да проглеждам по-често.
Развиделяване
Вдовицата мете на двора.
Съседът тайно я следи.
А тя очите си върти,
пък уж нехае… Живи хора.
Мъгла приижда от реката.
В блуждаещото битие,
какво е грях, какво не е,
ще видим чак подир мъглата.
Но ето, сякаш просветлява…
Припламва селската трева.
Знамение ли е това?
Да бъдем мъдреци тогава.
Съзирам хълм, съзирам ниви
и глогове по рид и рът.
Козите денем там пасат,
а нощем бродят самодиви.
Съзирам муле. Дим се вие.
И църквица, до шия в кал.
Уж чудо бях ви обещал,
пък то Исус на кръста гние.
Пасе си мулето – това е.
От истината – ни следа.
Поне до утре сутринта
ще дишаме кой както знае.
С каква
С каква непостижима простота
тълкуваш ти природните закони,
дръвче дъждовно… Капка се отрони:
Сияйна смърт – нехайна красота.
По детски просто, сякаш на шега,
прониквам в сетивата ти зелени
и бавно се пробужда в мойте вени
една любов, подобна на тъга.
И вече зная, толкова съм сам,
че вече нищо друго не умея,
освен със този залез да се слея,
та тишина на нищото да дам.
Такава нечовешка тишина,
че най-подир да мога да простена
в една безкрайна пролетна вселена,
в едно дръвче под голата луна.
Плач на бедняка
В този свят
на изкуствени ценности,
на изкуствени личности
и продажби съдби,
какво по-важно от това
да опазиш бедността си?
В този свят
в който дори бедността се продава,
какво по-важно от това
да изгубиш всичко?
Нищото ви завещавам –
от него започнете!
Понякога
Понякога бог прилича на коте,
което скимти към луната.
Понякога бог се превръща в дъжд,
понякога в дъждосвирец.
Понякога бог се превръща в нищо,
а понякога нищото става бог.
И целта на мъдреца е да избере
от две празни неща
по-пълното.
Но днеска е лесно – измяукай мъдрецо
и което измърка, бог е.
И понякога бог е цялото коте,
а понякога само опашката.
Сянка
Тънката връвчица на ветреца
свързва, както тялото с душата,
юлската рекичка и врабеца,
който лъкатуши над водата.
Залезът е само драскотина,
грапав дим от шипка отразена.
Сянката ми мина и отмина,
с ореол от риби обкръжена.
Вятър
Ветре, спри, ще ми отвееш
пътя под краката!
Шипката с последни сили впива
нокти във луната.
Птицата лети, лети, а ето –
неподвижна си остава.
Бог твори,
а сатаната обяснява.
Сняг
Не затваряй вратите.
Дай на снега да прекрачи през прага.
Нека затрупа косите ми, котката,
всичко, което нарече любов.
Нека вали и вали и вали…
Каквото се случи, това да вали…
Вятър отвява
птичите стъпки
от заскрежените клони.
Прах
Прерових много древни книги
какво намерих вътре – прах.
Желаех уж мъдрец да бъда.
Видях смъртта – не я познах.
Поема мислех да напиша,
но духна вятърът нехайно…
Дойдох по-гол от летен облак,
а колко много пропилях.
ИВАН МЕТОДИЕВ