В такива моменти се чувстваш мека – не с топлата пухкава мекота на жив бозайник, а с лигавата мекота на плод, който гние. Тънка полупрозрачна ципа прикрива слабото място като кората на зимна круша – крушата все още има формата на круша, но не би издържала дори лек допир. Щом се разкъса, всичко ще излезе наяве.

Гузно, сладко-кисело усещане под езика. Първи тръпки на ферментацията, вкусът намеква за опиянение, а докарва само от онези режещи и разкъсващи спазми в корема, които те карат да мислиш за бог и да му се молиш, а в моментите на успокоение да лежиш без никакви сили, със заглъхнали уши, обезводнена, празна като рохко яйце, изгребано с лъжица от разглезен людоед (оставил е костите, да тежат и да болят).

Несигурност. Колко дълго може да продължи, без да се съсири и да засъхне, без да прелее, без да се вкамени в нещо друго?