Точно тук не съм съвсем съгласен, но това е дълга история… Аз имам една калпава теория, която учените хора, пък и неспециалистите, не признават (и с право!). Но това е друга бира.
Бих го казал инак: римата не прави хубавото стихотворение; отсъствието на римата рядко прави стихотворение, още по-рядко хубаво.
Напоследък се нароиха безчет бели стиховце на безброй бледи автори, претендиращи за правото да се нарекат „поезия“ и „поети“. А всъщност там е ясната граница между лиричния фрагмент в проза и лирическия текст. Опасно е тази граница да се заличава. Вярно е, че поезията може без рима (често) и без ритъм (по-рядко), вярно е, че съзвучията и ритмиката не винаги правят поезията, но безотговорното смесване на поезия с абстракционистична откъслечна проза е зловредно явление.
То може да има различни основания – социално етикиращи, индивидуално нарцистични, културно модистки, епигонско маниерни, екстравагантно показни, естетическо натрапчиви, рекламно пропагационни…но… тези основания нямат много общо с изкуството и с онази неопределима дори за сериозната литературоведска наука магия, която прави поезията поезия.
И така – бягството от римата и ритъма е трудният начин за истинския поет да бъде поет. И лесният начин за бездарника да се самопровъзгласи за такъв.
Мария Донева 
Точно тук не съм съвсем съгласен, но това е дълга история… Аз имам една калпава теория, която учените хора, пък и неспециалистите, не признават (и с право!). Но това е друга бира.
Бих го казал инак: римата не прави хубавото стихотворение; отсъствието на римата рядко прави стихотворение, още по-рядко хубаво.
Напоследък се нароиха безчет бели стиховце на безброй бледи автори, претендиращи за правото да се нарекат „поезия“ и „поети“. А всъщност там е ясната граница между лиричния фрагмент в проза и лирическия текст. Опасно е тази граница да се заличава. Вярно е, че поезията може без рима (често) и без ритъм (по-рядко), вярно е, че съзвучията и ритмиката не винаги правят поезията, но безотговорното смесване на поезия с абстракционистична откъслечна проза е зловредно явление.
То може да има различни основания – социално етикиращи, индивидуално нарцистични, културно модистки, епигонско маниерни, екстравагантно показни, естетическо натрапчиви, рекламно пропагационни…но… тези основания нямат много общо с изкуството и с онази неопределима дори за сериозната литературоведска наука магия, която прави поезията поезия.
И така – бягството от римата и ритъма е трудният начин за истинския поет да бъде поет. И лесният начин за бездарника да се самопровъзгласи за такъв.
ББ
колко много думи, при това без повод за спор и убеждаване 🙂
Стара болка ми е това нещо 🙂 Не споря, не убеждавам –постановявам 🙂
ББ
🙂