От днес Иво е пълнолетен.
Вече всички вкъщи сме пълнолетни.
Ако на някой му се прииска да се чувства и да се държи като дете – може, но вече по свой избор и за определени неща, а не по силата на закона. Какво по-хубаво от това?
Вече мога да му предлагам да изяде десерта преди супата, и ако се съгласи, няма да съм виновна аз. Можем да гледаме някой филм до много късно, макар че сутринта е на училище. Мога да пропусна натякванията и досадното напомняне и ръчкане – лягай си, ставай, яж, облечи се – и то без грам чувство за вина.
Вече сме двама пълнолетни равноправни граждани на републиката.
Сега, след като стана пълнолетен, той не трябва да ми иска разрешение за това, което е намислил.
Може да чуе мнението ми и да се съобрази с него, ако прецени, че е правилно.
Може да ми разкаже за нещата, които му се случват, и да ме попита какво мисля за тях. И да ме изслуша, ако му казвам интересни работи.
Може да приеме съветите ми – не защото така трябва, а от уважение и обич.
Може да ги отхвърли, когато не му вършат работа.
Ей. Не се страхувай. (Това го казвам на себе си.) И досега си беше така. Нищо няма да се промени. Това е Иво. Просто днес има рожден ден. Какво си ревнала.

Честит рожден ден, мое мило детенце Иво!