Пътят крачи и накрая стига
в селото. Нататък е небето.
Като от картинка в детска книга,
църквицата, пребледняла, свети.
Седнала е между два кипариса
на тревата, за да си почине.
Покрай нея всички хора стари са,
кретат и почти ще се споминат.
Църквицата е като момиче,
дадено на село при роднини.
Утрото във слънце я облича
и я гушва, за да не настине.
А отвътре, в тъмните си стаи,
тя въздиша, бременна с икони.
На тамяна свежата омая.
Свещите, които сълзи ронят.
Църквицата е като момиче,
бременно, и плаче, и се смее.
Учи се да пази. Да обича.
И смъртта. И другото след нея.
Да е малка и да остарява.
Като звън в небето да се блъсне.
Да прощава и да се прощава.
Да благовести и да възкръсне.
Мария Донева 
Викнах и майка ми да прочете. Четем те, цъкаме с език, одумваме те… :Р Страшна!!!!!!!!!!!! Да си жива и здрава, да пишеш, да измисляш живота, да го споделяш с нас и да ни връщаш радостта всеки път, когато имаме глупостта и слабостта да я загубим. И така още около 178 години (най-малко).
нищо не измислям – то така си беше!
светли празници на вашата къща, да сте добре и да ви е леко на сърцата! 🙂
Благодаря за прекрасното стихотворение и на вас, дами , благодаря за страхотния коментар, към който се присъединявам…
Благодаря!
Ми щото другите не ги виждаме нещата тъй, та затуй та подозирам. :Р Благодаря! Щастлив и шарен празник и в твоята къща да имате. 🙂
Прекрасно! Весел празник!
🙂
благодаря за това стихотворение, мария!
Благодаря!