Най-бавно се топи снегът,
където имаше пътека.
Покрай отъпкания път
почти не стъпва с крак човекът,

а в рохкавото като пух
на утринната си разходка
врабци със героичен дух
разказват вицове за котки.

Там в първия по-топъл ден
снегът въздъхна и потече,
и до следобед – разтопен,
и даже локви няма вече,

и твърда, стегната стои
една изпъкнала пътека.
Ледът е истински стоик,
а слънцето го гледа меко,

и само го побутва с пръст.
А той, от стъпките пресован,
отвсякъде околовръст
в по-топъл въздух опакован,

не се предава и мълчи,
когато някой го прегази.
Но ето, вече си личи,
че стъпките, които пази,

се стапят, стават на вода,
на тънка ледена дантела,
и вече се прокъсва, да,
и после от пътека смела

превръща се в следа от път,
от охлюв диря треперлива…
И от пътеката снегът,
стопен последен, си отива.