Камъчето им свърши –
онова за искрите.
Времето го окърши.
Изхабено, изтрито,

тихо, гладко се хлъзва
като хладна коприна.
И гърбът й замръзва.
И дъхът му изстина.

И какво ще ги грее,
и какво ще ги пали?
И дали тя умее
още нежно да гали?

И дали той си спомня
как добре да прегръща?
Уморено и скромно
тишината се връща.

Те мълчат, но си знаят,
че са вече самички.
И това ли е краят?
И това ли е всичко?