За него друго е по-важно –
не любовта. Не любовта ми.
Той трябва пътя да покаже.
А аз от този път го мамя
да слезе – само за минута,
за миг дори – но да ме види
как страшно дълго ще се лутам,
ако от мене си отиде.
Той има мисия. Идеи.
Той има работа да върши.
Аз искам само да се смеем,
докато този свят се свърши.
Аз искам бебета. Да плачат
и да ме хапят с млечни зъбки.
Той търси кръста, и палачът
очаква твърдите му стъпки.
Високо, трайно и значимо
е неговото. Аз съм ниска.
Мечтите ми са постижими,
но той деца и дом не иска.
Той ври, кипи, строи, говори,
и аз поглъщам всяка сричка.
Но той обича всички хора,
а аз не искам да съм с всички.
Мария Донева 
Човекът от влака.
Мария Магдалена 🙂
Помислих, че е свързано с този текст в проза -https://mdoneva.wordpress.com/2012/05/02/tuksym/#respond
Че героите са същите.
Стихотворението е жестоко – в преносен, но и в буквален смисъл.
като живота
Мария, ти си чудесна 🙂
може да е така, може и да не е, но със сигурност е приятно някой да ти го каже
Ели 🙂 ❤
Pingback: Перце от дим « blog.booktraffic.bg
Всеки път, когато попадна на нещо твое се зареждам безкрайно, с удоволствие се убеждавам колко си талантлива и дори изпитвам огромна българска гордост. Браво, Мария!
их 🙂