Къде са веселите щъркели?
Красивите им рамене
върху небето се разгъват
и въздуха с крила прегръщат.
Тревата камъни надига.
Една необуздана сила
безцелно със дъжда се лее
и всичко живо я попива.
Една необуздана сила
безпокои и възклицава,
блести в самотното ми тяло,
което кротко я понася.
Донасят веселите щъркели
любов, но тя не е за мене.
Реки любов, гори любов,
земи и планини любов,
но моето самотно тяло,
което за любов гладува,
е спотаено, не пътува,
и чака пролетта да мине.
Защото пролетта ще мине,
и прекомерната й сила
ще се взриви в пръстта, безшумно,
в инфарктите на семената.
Огромната внезапна сила,
от въздух, от вода, от мляко,
сребриста, мъхеста, зелена
и алена като мушкато
ще прецъфти, ще се разсее,
ще превали и ще премине,
а тялото ми ще остане
да се сбогува и да чака
къде са веселите щъркели
и раменете им красиви.
Аз пък ти пожелавам щъркелът да ти донесе любов… и още нещо, каквото там си носят щъркелите 🙂
задграничен паспорт? 🙂
Е, защо ти е задграничен паспорт? 🙂
на мен не ми трябва, но щъркелите вероятно си носят в задния джоб паспортите, понеже доста път бият 🙂
А-а-а, така става 🙂 За малко се уплаших, че искаш и ти да „литнеш“ нанякъде!
Мария, ще ти подаря черно перо от бял щъркел – да си имаш и „черно от бяло“ 🙂 За магия.
Добре!