Ние сме съвременници на жив класик.
Така се е случило, че живият класик е от дамски пол, има любопитни сини очи и може да бъде забелязан с коса, вързана на кукуригу, може да бъде чут да реве с цяло гърло народна песен, или друга песен някаква. Нека.
Камелия Кондова е класик, и ние това много добре го знаем.
Стиховете й са бистри до прерязване, като вода в планина.
Думите й са толкова категорични, че чак ти става едно… не знаеш огнено или ледено. Ако си спокоен, те разтърсват; ако си развълнуван и страдаш за нещо – целуват те и всичко ти минава.
Твърденията й са толкова хирургически точни, че на моменти ми е чак малко прекалено; обаче кой може да съди скалпела за това, че е остър?
А чувствата… решителни, понякога – отчаяно решителни. Така силни, че от тях лъха усещане за мъжество, каквото не се среща често даже сред мъжете.
А пък Камелия си е момиче, с крака, ръце, дупе, цици, поглежда те и те обезоръжава, а после ти светва такъв стих между очите, че не знаеш къде си, а всъщност много добре знаеш.
Защо ги говоря тези очевидни неща ли?
Ами чак сега си купих „Колко е живот да му се сърдя“.

Мама

Тя стои на последния ред.
Тя на първия вече е била.
Пази снимка,сълза и букет.
И печат на челото:”Родила”.

Слуша как рецитирам на глас.
Чува как се страхувам безгласно.
Тя е виждала Оня Пегас –
ту е кранта, ту някакъв расов.

Тя разбира, че няма юзда.
И прехапва угрижени устни.
Тя сама се държи за ръка,
откогато ръката й пуснах.

Притеснена – поет до поет –
да потърси човека не смее.
И напуска последния ред –
миг преди да заплача за нея.