Един мъж и една жена, които много се обичат, вървят заедно по улицата. Много им е хубаво, времето е приятно. Държат се за ръце, със сигурност съзнават, че на тази възраст не им подхожда, но от това им е още по-хубаво. Мъжът е по-възрастен, а жената е млада. Както и да е, ще купуват дрехи. Може би ще избират рокля за сватбата, което е доста патетично.
Жената влиза да мери рокля. Дръпва завесите на пробната, гледа се в огледалото. Съблича си дрехите и ги закача някъде. Започва да си мечтае как точно би искала да изглежда; да си мисли за пръстени, за хора, за места, на които е била или иска да отидат двамата заедно. В един момент чува гласа му, той, там отвън, задава някакъв въпрос, но тя е заклещена в роклята и не може да отговори. Става й горещо и клаустрофобично, а я е срам да извика за помощ. Гласът на мъжа пак пита нещо и някакъв женски глас му отговаря. Женският глас прилича на нейния глас. Шумоленето на плата й пречи да разбере точно за какво става дума. Най-накрая тя успява да се освободи от роклята, открехва завесата и вижда гърба на мъжа си, който се отдалечава към изхода на магазина. Магазинът е много голям и лъскав. Жената е без дрехи и не може да го последва, а мъжът не се обръща. Той държи за ръка друга жена. Жената от пробната вижда, че другата жена е облечена също като нея, има същата прическа и същата походка. Мъжът я прегръща през рамото и прави някакъв жест, който си е техен и много интимен – целува я по косата или й подръпва ухото. После навалицата ги закрива точно когато излизат през вратата на магазина.
Жената от пробната се обръща към огледалото, обаче там не се отразява никой.