– Ооо, Мария, чувам, че имаш нова книга? Браво, браво… Кога ще ми я подариш?
– ?!?!?!
– Носиш ли в чантата някоя, да ми надпишеш?
– ?!?!?!
– Да ми подариш книга, викам. Кога?
Този диалог може да продължи по няколко начина, и всяко от възможните продължения ме кара да се чувствам зле.
Любимите ми хора, близките на сърцето ми роднини, хората, които са ми помогнали или повлияли в решенията, свързани с писането на тази книга, са я получили ако не в първия ден, то поне в първата седмица.
Като раздам трийсетте бройки, с които разполагам, ако искам да имам още, отивам и си ги купувам. Аз съм си любим автор. Случвало се е.
После мога да подаря книга на някого, ако аз така поискам.
Книгата е предмет, който се купува – нали знаеш, взимаш я, отиваш на касата, даваш пари, пазиш касовата бележка до напускане на търговския обект.
Книгата е особен предмет обаче. Има съдба, и душа, и гордост.
Ако някой иска да я прочете, винаги може да я купи, да я вземе от библиотека, или назаем от приятел. Може да стърчи прав в книжарницата, ако трябва, и да метне някое стихотворение така, на крак.
Който не я иска, и двайсет бройки да му подариш, ще я хвърли на някой рафт и ще спре живота й. До там.
Тъпо е да унижаваш книгата, като очакваш и изискваш да ти я подарят.
Сега, има вариант, в който авторът сам се занимава с разпространението и най-често това означава, че почти целият тираж лежи в спретнати пакети под леглото му. Веднага се сещам за Бръчкова, този млад идеалист и ветреник… В този случай авторът може да си раздава книгата вместо визитка, ако иска.
Аз обаче не правя така.
Ако искаш книгата, купи си я. С удоволствие ще ти дам автограф, понеже виждам, че ти е ценно. С кеф ще те почерпя.
Книгата е нещо като куче, книгата е нещо като нож.
Мария Донева 
под леглото или в гардероба,
куче, нож и VIP особа!
Мноого ми хареса да гледам на книгата като на куче, и тъй като не ги побира чекмедже – Роро в гардероба ;))
Обичам да си купувам книги, мога да си вдигна къща от тях в един момент и да съм момичето от къщата, чиито врати се разлистват. Повече от летяща врата! Въртележка, попаднеш ли в нея – значи те завърта лудо и четеш ли четеш. Някоя най-любима книга. Може да се сменят – вратите, веднъж месечно, а понякога може и изобщо да не ти се излиза от къщата. Прозорците ще са ми любимите детски книжки, а покривът ще е от онези големи, червени томове с яки корици, и без друго все не стигам до тях и най-трудно пропускат вода, и светлина, и всичко – непропускливи са
Убежище – едно от най-сигурните. Добрата книга. Добро куче.
Поздрави за твоята позиция, Мария!
Доре, не знам защо, но докато те четях – огладнях 🙂
Така си е!
🙂
ми кво 🙂
Хахаха, колко добро! :)) Разпознах себе си в предпоследния параграф, хаха 🙂 Но уроците се учат, разбира се. Следващата книга – по-добро бъдеще 🙂
Поздравления за публикацията!
🙂
Подкрепям, с пет ръце и половин опашка за.
🙂 🙂 🙂 🙂 🙂
И аз така… Макар още да не съм издала книга 😉 Но не обичам и да си давам книгите да ми ги четат, защото после си ги гоня. Книгите се купуват. Вместо тъпото списание, вместо две кутии сладолед за дома. Въпрос на мислене. 🙂 Мно-о-о-ого съм съгласна с теб.
понякога човек има желание да направи нещо, но когато го насилят да го направи, отщява му се и се отказва
🙂
Не е само с книгите така. Какво ще кажеш за израза „Кога ще ми нарисуваш някоя картина?“
Все се сещам за един старшина в казармата, който ме караше да му нарисувам командира. По памет. Но не би. Наложи се да му нарисувам някакви кораби с молив, които той най-добросъвестно си оцветил… Не ми даде сърце да го заплюя като простак. Все пак човекът цени изкуството, иначе нямаше да ги иска, нали тъй!
според мен човек трябва да подхожда гъвкаво, с търпение и с усмивка, когато това е възможно 🙂