Снощи беше.
Гледах „Българи от старо време”.
Това представление се играе от три години, може и повече, и салонът на Държавна опера Стара Загора пак беше пълен. Публиката се забавляваше, хората се смяха много и повтаряха на глас смешките, които Стефан Рядков и Руслан Мъйнов подхвърляха.
За мен обаче това беше време, убито по особено мъчителен начин.
Музиката на това произведение е написана от Асен Карастоянов, български композитор.
То е оперета. Хората говорят, а после пеят. По принцип, нищо лошо. Ама… музиката е полу-оперна, полу-обработена народна, полу-революционна.
Едни хора в народни носии говорят като професори (майката на Лила – направо като академик).
А на сцената – много хора. Всичките облечени добре. Сценографията масивна. Никой не се е стискал за пари. Само дето…
Чувството, че постоянно ме лашкат ту в една, ту в друга посока, се засилваше до почивката, след което във втората част (още час и половина) вече никой не знаеше какво става, нямаше какво повече да се случва, и се наложи Руслан Мъйнов и Стефан Рядков да забавляват публиката с шегички, елементарни препратки към телевизионни предавания и клоунада, която на мен ми беше унизително да гледам.
Любен Каравелов, български национален герой, писател, е жертва на това цялото нещо. От езика, сюжета и прекрасните му герои не е оставено нищо.
Хора, като не го харесвате, а го мразите, защо сте сложили името на човека на афиша си? Той е беззащитен, понеже не може да вземе пищов и да дойде да ви пита какво сте направили с книгата му.
Не бива така!!!
Второстепенните герои, Ерчо и Герчо, и Янка и Иван, бяха като миг прохладна почивка за отчаяните ми очи. Явно хората си знаят, че представлението е за гостите от София, и си играха честно, за своя душа. Плюс това песните на Янка и Иван бяха все пак издържани по-близо до духа на народната песен, играха ръченица, а не показваха как танцуват тюлените и зайците.
Вижте, на публиката й беше смешно.
Имаше аплодисменти.
А пък аз се чувствам като жертва на насилие.
Сигурна съм, че не заслужавам това.
Нито пък Любен Каравелов го заслужава.
Мария Донева
Мария Донева 
чалга в операта?
зависи от това, каква дефиниция ще дадем на тази дума
🙂
да кажем – продаваемо на всяка цена 😉
Напоследък все по-често се улавям в ситуации, където хората неистово се смеят на някакви неща, а аз озадачено се питам какво им е толкова смешно. Било то в киното, в театъра или на разни уж комични шоу програми по телевизията…
знам за какво говориш
🙂
от друга страна, и аз като се смея често ме гледат странно
не знам, Ан, не знам…
Веднъж се разхождахме из чудните улички на Тревизо и си бъбрихме нещо на тема многодетните майки (май разправях за баба си) и тъкмо по поръчка изникна от някъде една женица в напреднала бременност, бутаща двойна количка за близнаци, а до нея подтичваха две момченца на видима възраст 3-4 годинки… и аз така се разсмях, че ей така изглеждах около 10 мин – https://picasaweb.google.com/pham.thuc.anh/Treviso#5385561849901861730 :D. Така че и аз хем знам за какво говориш, хем не знам останалото…
сладка Ан! 🙂
Пък аз знам, знам …. 🙂
а това добре ли е? 🙂
Имах донякъде сходно преживяване преди време, когато отидох да гледам „Хъшове“ в Народния театър. Но не заради постановката – тя е добра. А заради реакциите на публиката. Хората се смееха на места, които бяха всъщност трагични, на места, които показваха с хирургическа точност някои от най-тъжните ни национални черти (ако има такова нещо като характер на цяла нация). И точно в тези моменти публиката се заливаше от смях… Накрая залата бурно ръкопляскаше – съвсем заслужено – на актьорите, но по тотално погрешни причини. Излязох си с усещането, че пак съм от друга някаква планета…
Тя не е толкова лоша планета.
🙂
Pingback: Три мъчителни часа в операта | Bulgarian Blog