Аз си бях решила да изляза и да чистя около блока, даже си бях набелязала какво точно ще направя и от къде ще започна.
Ама кой предишната нощ да стои буден до три и половина и да копнее за непостижимото?
Успах се, станах в 10,30, облякох едни джинси и един стар пуловер на Иво, грабнах найлонови ръкавици и един черен чувал и храбро, скок-поскок, се запътих към боклучището.
Което би могло да бъде градинка, в един идеален свят.
Тя, пролетта, си знае работата, поникнала трева, косата й лъскава, на вълни. Цъфнал тъжък, кадънки, мисир-минешка. В храстите – боклук – тежък, дъхав, органичен, неорганичен, всякакъв! При толкова изхвърлени презервативи, да се чудиш от къде се раждат нови и нови хора, мятащи боклуци през терасите…
Чистя си аз, пълня чувала с торби, чашки, стиропор и други люспи на цивилизацията, изсипвам го във варела, и пак, и пак. И чакам да усетя смирение.

Обаче – нищо.
Първо, аз пищя и скачам като коза всеки път, като видя охлюв. Обезпокоих и няколко чисто голи охлюва, о, извинете! Проведох задълбочен разговор с един таралеж. Тралалеж. Изпях си няколко песни.
Чувствах се като едно време – излизахме да чистим, изхвърляхме камъните от пръстта, която докараха с камиони, за да се заравни теренът и да си имаме градинка. Тогава излизаха много хора, цели семейства. После палеха голям огън от сухите трънаци и клоните. Почувствах се като дете.
Но аз така си се чувствам обикновено. Смирение – тц.
Даже напротив. Първо, поведох се по модата, всички чистят, аз ли ще остана по-назад. То не че всички… И не че чистят… И не че е мода…
Второ, всъщност през цялото време ми беше леко възгордяно заради това, което правя. Горда и сама. Хероично! И егоистично, защото моята стая точно към тези храсти гледа. И една такава иманярска тръпка даже ме полази (освен трите паяка и скрипята) За съжаление, намерих само четвърт десетолевка, погледах я тъжно и я хвърлих. Нищо ценно.
Напълних варела с мръсотии най-всякакви, хроностратиграфски пластове гадости и гнус. Аз пълня, вятърът бърка вътре по най-клошарски начин и хвърля навън с пълни шепи. Защо бе, ало?

Щеше да е хубаво от общината да бяха (ми) донесли чували и да извозваха боклука бързо. Ще видим кога ще минат. Това ме подсеща за погребението, на което ходих през зимата. Един близък човек почина и бяха поръчали автобус да закара опечалените до гробищата. Сложиха ковчега в катафалката, а рейсът бил спрян отстрани до блока. Отиваме… и що да видим… ох. Ярко розов рейс, целият в реклами. „Меско”! „Светът на месото”! И гигантски снимки на шунки, салами и прочие мъртва розова плът.
Колко подходящо.
Това е истински случай, не лъжа, имам свидетели.
Както и да е.
Духът трябва да се смирява.
Моят дух обаче е развеселен, леко уморен, разположен в изкъпано тяло, и фактът, че разказвам тия неща тук, показва всичко друго, но не и смирение.
🙂