Като голямо оригами,
от стари вестници сглобено,
е този щъркел – сив и сам, и
в тревата взрян задълбочено.
Във жегата на август, тих,
избягал от семейство шумно,
той се отдава на мечти,
или си мисли как по-умно,
дали по стария маршрут,
или по нов маршрут да минат.
Перата му са с цвят на студ
и сняг от минали години,
и от април – позахабен,
до август – с пътнически грижи…
За размисъл е този ден –
той мисли, и едва се движи.
Сега не му е до храна,
а облаци са му в главата,
и клюнестата му жена,
подхвърчането край децата,
и цялото това поле,
пресъхнало и пожълтяло
лежат на старите криле,
на щръклестото старо тяло.
Той има много да лети,
и да изпие много жега.
Но този миг е мек. И тих.
И дълъг. И прекрасно негов.
Мария Донева 
Много хубаво и оригинално, написано с лекота! Поздравления!
Благодаря! 🙂
Аве Мария,
Старият и уморен щъркел
те поздравява!
(Ave Caesar,
morituri te salutand!)
ave ave 🙂
Да влезеш под перата на щъркела, да го усетиш отвътре и да го обрисуваш отвън – удивително! ❤
Благодаря!
Както винаги -очарователно,вълнуващо и с много смисъл!
Благодаря!