Главата си посипвах с тебешир,
в устата често имах вкус на пепел.
Сбогувах се със вътрешния мир
и чудо е, че никой не утрепах.

Натравях се от своя собствен глас,
а след това мълчах със злоба вкъщи.
Отчайвах се от всеки следващ клас
и често над контролните повръщах.

И се спасих! И радост! Свобода!
Но тресна ме поредната измама.
Не съм в каторгата на ПГЕА,
обаче и колегите ги няма.

Без мен се черпят в неуречен ден.
Без мене псуват бога, МОН и шефа.
И някой друг сега е окрилен
с дежурствата на входа и в кенефа.

Не искам вече да се пържа в клас.
Колегите не спирам да сънувам.
И като клетник-хъш сега съм аз,
загледал със копнеж брега на Дунав.