Толкова много мъка понася човешкото сърце. То има огромна вместимост, всичко понася. Губиш любов, губиш родители, губиш деца. И още – търсиш си пътя, сам си. Нараняваш най-близките си, погубваш се.

Малко ли е?

Пребиват старци, взривяват майки с деца. Измъчват животни. Един застрелял жираф.

Никое от тези не ми се вижда по-малко от другото. Непоносимо е, срамно. Унизителна безпомощност.

А на другата везна – слаби утехи. Удоволствието да духам със сешоара към замъгленото огледало и да наблюдавам как образът ми се избистря. Концентрирано, силно да си представям прегръдка, да се засмея от объркване как в мислите ми детето ми е и малко бебе, и висок мъж, и как ме целува по челото, когато го изпращам. Как си идва в къщи. Да гледам как малките цветя правят мексиканска вълна, прецъфтяват и пак цъфтят.

И пак. Губиш любов, губиш родители, губиш деца. И още – търсиш си пътя, сам си. Нараняваш най-близките си, погубваш се. Пребиват старци, взривяват майки с деца. Измъчват животни. Един застрелял жираф.

Не мога да се справя с всичко това. Не се справям.