Има останало сварено жито от събота.
Приготвено е с орехи, канела, лимонова кора, галета, само захарта трябва да се добави.
Взимам буркана с пудра захар, сипвам внимателно.
Фин прашец се издига над чинията, над лъжицата, извива се като облак дим, не захар, а душата на захарта, и за момент въздухът става сладък.
Житото се виждало най-много на оня свят. Така казва майка ми.
Аз обаче съм дребнава и затова не преглъщам твърдението, а започвам да го дъвча заедно с житото.
Това сега за мъртвите ли е? Те са в земята, не трябва ли да приготвим всичко и да го заровим в пръстта? Не казвам на гробищата, все едно къде. Някъде.
Ако живееш в голям град, опакован в цимент и асфалт, може да няма пръст, в която да оставиш храната. А и бива ли да се хаби храна.
Всъщност като дъвча и преглъщам, аз заравям житото в тялото си, погребвам го там.
По подобие, аз се храня вместо онези, които вече не са тук.
Моето тяло е като техните тела. Ние сме еднакви.
Моята душа се храни с думи.
С музика и с добри жестове.
Когато виждам красиви неща, когато обичам, душата ми е нахранена и се усмихва на другите души.
Когато умра, дано някой се сети да раздаде за душата ми думи.
: )