Книгата е издадена през 2009 година от издателство „Стигмати”, но аз научих за нея съвсем неотдавна. Срещнах заглавието й в една статия на Зорница Христова. Ето какво се казва там за „Пътуване по посока на сянката”:

„Много по-радикален в тълкуванието си на миналото е „Пътуване по посока на сянката” на самата Яна Букова, който наистина оспорва общоприетите нагласи по отношение на миналото, на първо място защото се занимава с време, в което, според учебниците, българска история няма, с „тъмните векове”. На всичкото отгоре се занимава с тях по сложен начин, с различни гледни точки – на чужденеца, на жената, на човека, който влиза и излиза от манастирското и разбойническото битие и т.н. При това, разглежда всички тези истории не в наложените впоследствие рамки на националната територия и предстоящата национална кауза, а съвсем флуидно, в целия им асоциативен потенциал от назоваването на един от основните герои „Никой” до фикционалните (по Борхес) легенди на несъществуващи племена. В този смисъл, „Пътуване по посока на сянката” се родее с Вера Мутафчиева и многоликото минало, описано в „Летопис на смутното време” и „Случаят Джем”, и се явява контрапункт на идеологически удобното „Време разделно” с неговия черно-бял драматизъм. Литературната сложност на романа му пречи да бъде възприет като радикален, да предизвика скандал (на какъвто бяхме свидетели по отношение на Батак). В случая реакцията на публиката се развива като в онзи виц: В командната зала на мозъка. Един неврон докладва на центъра за обработване на информацията: „Сър! Получихме информация, която противоречи на основната система от вярвания!” Центърът: „Отървете се от нея!”

В „Култура”, където беше тази статия, често говорят и много по-сложно. Тази статия аз я разбрах, и поощрена и развеселена от постижението си, си казах, че трябва да прочета романа на Яна Букова. Поръчах го и той дойде, и…

Мили мои, това е една от най-прекрасните и необикновени книги, които съм чела.
Езикът е толкова богат и красив, че няма страница, на която да не съм спирала, загледана в редовете като в красив, ненагледен пейзаж. Такова удоволствие! Знаех си, че ще искам да ви я препоръчам, и безброй пъти понечвах да си отбележа някой пасаж, който се отличава с особена хубост, но после си казвах – защо, където и да отворя, има изящни красоти, и през думите прозират други, още по-големи даже. Езикът на тази книга е като пътуване в долина. Спираш се и се надвесваш над една ягода, и докато ненаситно се взираш в нея (а тя е малка колкото нокът на дете и е алена, със златни семенца и почти невидим мъх и капка вода от дъжд, примерно), знаеш, че си насред поляна с безброй скрити ягоди, и милиарди цветя, а по-натам има храсти, дървета гора, и склонове, и няколко реда планини, които стават все по-светлосини, докато накрая се слеят с небето, изобилно с облаци с причудливи форми.

За нищо от това не се говори в книгата.

Тя не прилича на никой друг роман от български автор, който съм чела. Ако трябва да правя сравнения, хрумват ми имената на Милорад Павич и на Иво Андрич. С ехо от приказките от 1001 нощ, които някой им е чел, когато са били деца.

Има още →