За „Името“

*За този роман Христо Карастоянов получи наградата „Хеликон“ за 2012 година.

.
„Името” е роман за една жена. За живота й след смъртта.
Мъртви са близките й. Миналото й. Страната, която тя познава. Мъртво е бъдещето, за което я е подготвяла собствената й царствена кръв.
Тя живее живот на удавник.
Живот на удавник, отнесен от мътното, бързо течение на революцията. Преплувани морета от мръсна резеда. Пристанища, пълни с отчаяни и озверели хора.
А после – бавната, плитка, застояла вода на селския живот. Прозорците гледат към балкана и към полето, но тя никога не отива там.
Спомените й са за случки, които не е преживяла. За разговори, в които не е участвала. За шеги, на които са се смели други хора.
Непреживени спомени, взети от вестниците.
Самозванки се опитват да си присвоят името й.
Чужди мъже развяват нейното знаме с нейния герб.
Други жени, принцеси и царици, се омъжват, а тя остава сама и на никого, защото на земята няма равен и достоен за онова име, което тя никога не успява да изтръгне от себе си и да забрави. Тя е най-малката сестра, за която няма принц и приказката й никога не се състоява.
Умна жена, която използва своята интелигентност единствено за да си припомня коя е и да се опитва да забрави коя е.
Наблюдателна, всевиждаща. През дебелия слой вода, от дъното на самотата си, вижда смешното и ужасното, но нито се смее, нито плаче.
Има още

Отново на път!

„Зора“ е името на читалището, Ямбол е името на града, аз отивам там на 25 октомври. Тук нещо е обяснено за повода.
А пък причината е, че ще казвам стихотворения… Изобщо – откривам сезона.
Излезе ли и новата книжка, може да направя пак едно кръгче до любимите ми градове като миналата зима. Лошо ли ще е? 🙂

Снимката е от първото ми гостуване в това хубаво бяло читалище през пролетта на 2010.

А пък вчера в Ямбол…

…беше много весело.
Читалище „Зора“ е боядисано в бяло отвътре и стените му направо светят.
Домакините са дружелюбни и организирани, и пълни с новини, и имат неща за разказване и събития за обсъждане, клюки за обменяне и книги за надписване, и все едно си станал 5 сантиметра висок в гнездо на лястовички.
Идва време да започваме. Влизам аз в залата, готова да привлека вниманието на публиката.
Нищо подобно!
Залата пълна до ръба, предимно с най-красивите млади хора, които съм виждала изобщо, напълно концентрирани и готови да гледат и да слушат.
Четох стихотворения и те се усмихваха и бяха чудесно-мили.
Мисля, че продължих с около три стихотворения повече от идеалното, но просто не исках да се махам от там.
Модераторът модерираше, фотографът фотографираше, поетесета четеше, читателите слушаха.
Уф, хубаво беше.