Ние може да се виждаме за първи път, може и никога повече да не се срещнем.

Но през часа, който споделихме, беше толкова уютно и вълнуващо, чиста радост, чиста тъга, чиста близост, че аз наистина имах нужда от допир, преди да се разделим. И всички, които дойдоха накрая, за да се погледнем съвсем отблизо, и ми дадоха прегръдка, всъщност ми дадоха нещо много повече.Ние си имахме един общ час безсмъртие и си тръгнахме с обикнати сърца.

Мисля, че затова се правят такива срещи. За какво друго?!

Благодаря! ❤
София, Весела, Петко, благодаря ви, че ми подарихте тази среща.

Ямбол!
Обичам в Ямбол!

Три града, пет срещи.
Дали събитието е минало добре – имам един сигурен критерий: След хубава среща не само че не съм изморена, ами имам толкова сили и енергия, че не успявам да заспя до сутринта. Или ако умората от пътя надделее, заспивам, наспивам се за два часа и после в хотела гледам луната, пея песни, рецитирам тихичко и си припомням отминалия ден.
В Пловдив най-яркото нещо бяха децата. Най-красивото. С блестящи очи, нежна кожа и умни усмивки.
В Ямбол, вълшебна София Карастоянова и сладкодумен Христо, при учениците в математическата гимназия, да живее 8Г!, и в красивата галерия….

А в Сливен, в Сливен си мечтаех да отида от мига, в който се качих на маршрутката за Стара Загора миналия път, когато бях там.  Беше много топло и в началото пред публиката сякаш чувах гласа си някъде отстрани, но после живнах и публиката също. Но то е повече среща с приятели, отколкото рецитация. Видях любими сладки хора, а сърцето ми определено остана в Сливенския Балкан и при най-дружелюбните, доверчиви и обичливи кучета, които съм виждала някога, и имах честта да ми позволят да ги погаля. Толкова съм благодарна на Христо Батинков, че ме заведе на това вълшебно място. Миг преди да ми свърши батерията на фотоапарата, успях да направя няколко снимки на Христо, ето една от тях.

Колко топли бяха всички хора с мен на тези срещи в тези градове… Толкова внимателни и усмихнати. Както става винаги, на премиерите винаги имаше по някой, който да се разплаче, имаше бонбони и букети, общуване и вълнение, повече, отколкото сърцето ми може да побере.
Няма друго такова преживяване за мен, толкова пълноценно и удовлетворяващо, колкото това, да казвам стихотворения пред мила публика и да виждам по очите им, че думите не са само думи. Не са само думи.
Ако не бяха стихотворенията, сигурно никога нямаше да ви срещна.
Благодаря.

„Зора“ е името на читалището, Ямбол е името на града, аз отивам там на 25 октомври. Тук нещо е обяснено за повода.
А пък причината е, че ще казвам стихотворения… Изобщо – откривам сезона.
Излезе ли и новата книжка, може да направя пак едно кръгче до любимите ми градове като миналата зима. Лошо ли ще е? 🙂

Снимката е от първото ми гостуване в това хубаво бяло читалище през пролетта на 2010.

…беше много весело.
Читалище „Зора“ е боядисано в бяло отвътре и стените му направо светят.
Домакините са дружелюбни и организирани, и пълни с новини, и имат неща за разказване и събития за обсъждане, клюки за обменяне и книги за надписване, и все едно си станал 5 сантиметра висок в гнездо на лястовички.
Идва време да започваме. Влизам аз в залата, готова да привлека вниманието на публиката.
Нищо подобно!
Залата пълна до ръба, предимно с най-красивите млади хора, които съм виждала изобщо, напълно концентрирани и готови да гледат и да слушат.
Четох стихотворения и те се усмихваха и бяха чудесно-мили.
Мисля, че продължих с около три стихотворения повече от идеалното, но просто не исках да се махам от там.
Модераторът модерираше, фотографът фотографираше, поетесета четеше, читателите слушаха.
Уф, хубаво беше.