Смайващ ден

Картинка

 

През този ден се случиха толкова много ярки неща в бърза последователност, че впечатленията ми се надвикват. Така че снимките може да са размазани, но са точни – имам чувство, че не съм спирала да тичам, и през цялото време падах в прегръдките на хора, с които не ми се иска да се разделям.

Премиера на фестивал, подаръци, пътна полиция, цветя от деца, от възрастни и от самата природа, разноцветни ямболски рози и рисувани стихотворения, рожден ден и три изложби за един ден
А това ненаситно сърце не спира да вика – искам още.

 

След три дни е 16 май.

Задава се най-заетият 16 май в живота ми. През 1995, когато родих Иво, пак бях доста заета, но тази година май ще надмина себе си. По заетост.

В 10 сутринта ще започне участието ни във фестивала в Тополовград – ще представим комедията „Червени рози“ от Алдо Де Бенедети с театрална група „Виж“ към Съюза на слепите. Това ще бъде премиерно представление, освен това е първа пиеса, която поставям с тази трупа, и вълнението е огромно.

После, веднага след поклона, ще се стрелна към Ямбол.
В 13,30 часа ще бъда на среща с ученици от Езикова гимназия „Васил Карагьозов“,
в 16 – в Профилирана гимназия „Васил Левски“.
Тези срещи са по „Писател назаем“ и темата ми е любимата – как се обиква книга.
Аз мога да говоря по тази тема, а знам също и как се обиква Ямбол.

Вечерта от 17,30 ще представя „Как спрях да крада“ в галерия „Жорж Папазов“.

Ето, на това му казвам аз 16 май.
А рождения ден ще празнуваме, когато се прибере детето. ❤

На снимката – Бенковски.

Прегръдки в Ямбол

 

Ние може да се виждаме за първи път, може и никога повече да не се срещнем.

Но през часа, който споделихме, беше толкова уютно и вълнуващо, чиста радост, чиста тъга, чиста близост, че аз наистина имах нужда от допир, преди да се разделим. И всички, които дойдоха накрая, за да се погледнем съвсем отблизо, и ми дадоха прегръдка, всъщност ми дадоха нещо много повече.Ние си имахме един общ час безсмъртие и си тръгнахме с обикнати сърца.

Мисля, че затова се правят такива срещи. За какво друго?!

Благодаря! ❤
София, Весела, Петко, благодаря ви, че ми подарихте тази среща.

 

Пловдив – Ямбол – Сливен

Три града, пет срещи.
Дали събитието е минало добре – имам един сигурен критерий: След хубава среща не само че не съм изморена, ами имам толкова сили и енергия, че не успявам да заспя до сутринта. Или ако умората от пътя надделее, заспивам, наспивам се за два часа и после в хотела гледам луната, пея песни, рецитирам тихичко и си припомням отминалия ден.
В Пловдив най-яркото нещо бяха децата. Най-красивото. С блестящи очи, нежна кожа и умни усмивки.
deca-plovdivВ Ямбол, вълшебна София Карастоянова и сладкодумен Христо, при учениците в математическата гимназия, да живее 8Г!, и в красивата галерия….

А в Сливен, в Сливен си мечтаех да отида от мига, в който се качих на маршрутката за Стара Загора миналия път, когато бях там.  Беше много топло и в началото пред публиката сякаш чувах гласа си някъде отстрани, но после живнах и публиката също. Но то е повече среща с приятели, отколкото рецитация. Видях любими сладки хора, а сърцето ми определено остана в Сливенския Балкан и при най-дружелюбните, доверчиви и обичливи кучета, които съм виждала някога, и имах честта да ми позволят да ги погаля. Толкова съм благодарна на Христо Батинков, че ме заведе на това вълшебно място. Миг преди да ми свърши батерията на фотоапарата, успях да направя няколко снимки на Христо, ето една от тях.
DSC01207-1

Колко топли бяха всички хора с мен на тези срещи в тези градове… Толкова внимателни и усмихнати. Както става винаги, на премиерите винаги имаше по някой, който да се разплаче, имаше бонбони и букети, общуване и вълнение, повече, отколкото сърцето ми може да побере.
Няма друго такова преживяване за мен, толкова пълноценно и удовлетворяващо, колкото това, да казвам стихотворения пред мила публика и да виждам по очите им, че думите не са само думи. Не са само думи.
Ако не бяха стихотворенията, сигурно никога нямаше да ви срещна.
Благодаря.

За „Името“

*За този роман Христо Карастоянов получи наградата „Хеликон“ за 2012 година.

.
„Името” е роман за една жена. За живота й след смъртта.
Мъртви са близките й. Миналото й. Страната, която тя познава. Мъртво е бъдещето, за което я е подготвяла собствената й царствена кръв.
Тя живее живот на удавник.
Живот на удавник, отнесен от мътното, бързо течение на революцията. Преплувани морета от мръсна резеда. Пристанища, пълни с отчаяни и озверели хора.
А после – бавната, плитка, застояла вода на селския живот. Прозорците гледат към балкана и към полето, но тя никога не отива там.
Спомените й са за случки, които не е преживяла. За разговори, в които не е участвала. За шеги, на които са се смели други хора.
Непреживени спомени, взети от вестниците.
Самозванки се опитват да си присвоят името й.
Чужди мъже развяват нейното знаме с нейния герб.
Други жени, принцеси и царици, се омъжват, а тя остава сама и на никого, защото на земята няма равен и достоен за онова име, което тя никога не успява да изтръгне от себе си и да забрави. Тя е най-малката сестра, за която няма принц и приказката й никога не се състоява.
Умна жена, която използва своята интелигентност единствено за да си припомня коя е и да се опитва да забрави коя е.
Наблюдателна, всевиждаща. През дебелия слой вода, от дъното на самотата си, вижда смешното и ужасното, но нито се смее, нито плаче.
Има още

Отново на път!

„Зора“ е името на читалището, Ямбол е името на града, аз отивам там на 25 октомври. Тук нещо е обяснено за повода.
А пък причината е, че ще казвам стихотворения… Изобщо – откривам сезона.
Излезе ли и новата книжка, може да направя пак едно кръгче до любимите ми градове като миналата зима. Лошо ли ще е? 🙂

Снимката е от първото ми гостуване в това хубаво бяло читалище през пролетта на 2010.

А пък вчера в Ямбол…

…беше много весело.
Читалище „Зора“ е боядисано в бяло отвътре и стените му направо светят.
Домакините са дружелюбни и организирани, и пълни с новини, и имат неща за разказване и събития за обсъждане, клюки за обменяне и книги за надписване, и все едно си станал 5 сантиметра висок в гнездо на лястовички.
Идва време да започваме. Влизам аз в залата, готова да привлека вниманието на публиката.
Нищо подобно!
Залата пълна до ръба, предимно с най-красивите млади хора, които съм виждала изобщо, напълно концентрирани и готови да гледат и да слушат.
Четох стихотворения и те се усмихваха и бяха чудесно-мили.
Мисля, че продължих с около три стихотворения повече от идеалното, но просто не исках да се махам от там.
Модераторът модерираше, фотографът фотографираше, поетесета четеше, читателите слушаха.
Уф, хубаво беше.