Завещание

 

Аз, долуподписаният, в ясно съзнание и по своя воля пиша това завещание, защото чувствам, че не ми остава много време и искам да се разпоредя със земните си притежания, за да се разведри душата ми и да се откъсне от този свят леко, както пеперудата се откъсва от чашката на цвете, без да е допила нектара.
Къщата, заедно с двора и ябълковите дървета, оставям на онзи, който намери това писмо.
Човек, проявил воля и издръжливост да стигне чак до тук, заслужава награда. А ако се случи да е заблуден нещастник, оставил живота си в ръцете на съдбата, дано моят дом се окаже пристанът, който е дирил. Ако пък е клетник, сторил зло на невинни и беглец от ударите на закона, уединението ще бъде негов затвор, без угнетението на принудата, без униженията, наложени от груба чужда сила, без очите му да понасят обидата на решетките, когато вдигне поглед към търпеливото и великодушно небе. Нека тук моят непознат наследник да намери радост и мир.
Заедно с къщата, която е малка, но доста удобна за сам човек, върви извор. От края на градината след последната ябълка гледката е неописуема – виждат се три планини наблизо, и гънките им се редят, докато избледнеят в далечината и се слеят с небето.
Често съм си мислил дали моите три планини са направени от небе, или небето е от камък, че така охотно и с лекота се сливат.
Водата от извора и планините от облак, и небето от скала са също толкова мои, колкото и къщата. Нея сам я направих, отгледах я камък по камък, посадих ябълките, ашладисах ги, доведох им вода. Затова завещавам дома заедно с целия си дял земя и небе.
Нямам документ за собственост. Насам от половин век не е стъпвал друг човек освен мене и никой не знае, че съм тук.
Усвоих мястото с трепет и уважение и за всичките години на обитаването си не навредих на земята, а я подреждах и опитомявах, съобразявах се с волята й, гладувах, когато ми обръщаше гръб и добрувах, когато беше щедра. Никога не погледнах назад и не й изневерих нито с дело, нито с помисъл да се върна там, където вече никой не ме търси, никой не ме чака и никой не ме помни.
И ако сега пиша това завещание, то е за да освободя от съмнения и угризения непознатия, който един ден ще мине край дома ми. Ще го призове жуженето на пчелите, ако е пролет, или тупкането на зрелите ябълки ще му се счуе като стъпки на дете, ако е през есента. Ще се провре под сплетените клони, ще види къщата ми, ще се осмели. Ще седне до тази маса. Погледът му ще падне върху писмото.
Здравей, пътнико. Добре дошъл си в своя дом.

 

 

Киселчово

 

Това ябълково дърво си стоеше ниско долу в дерето под пътеката, а ябълките му светеха.
То не беше отрупано с плод като другите дръвчета наоколо, имаше си само няколко ябълки, но какви ябълки си имаше само! Едри, алени, лъскави и ярки като коледни играчки.
Да бяхме решили, сигурно щяхме да успеем да се спуснем на зиг-заг по хлъзгавия стръмен склон и да си откъснем някоя, те изглеждаха примамливи и вкусни, напълно готови да бъдат обрани.
Аз само снимах тази и я запомних с очите си, с представата за сока й, за вкуса и аромата.
А и ние вече си тръгвахме, бяхме шили, яли, пили, бърборили край камината, всичко както си трябва. Аз имам само тези няколко снимки по-долу, защото ръцете ми бяха заети я с чаша, я с вилица, а през повечето време – с иглата, нали шихме човечета, котета и един заек.
Снимки ще има, и къщата, и планината са ненагледни, всички снимаха.
Аз почти не.
Но направих снимка на ябълката.

Киселчово е като тази ябълка.

Ябълка

– Не се ли страхуваш за своите тънички клони?
Как можеш да мислиш за всяко листо без  тъга?
Защо ги извайваш, щом знаеш, че ще се отронят?
С какви сили зрееш?

– Аз просто живея сега.

– Какво ти е сигурно? Спира дори светлината.
И кой те обича? С милувки, по-леки от пух…
Пълзи старостта и прониква, дълбае кората…

– Но хубави песни как кацат по клоните чух.
Наглеждах гнезда и си чуквахме среща с кълвача.
Той знаеше как да накара света да кънти.

– Но нямаш ли нужда да мислиш, да имаш, да значиш!
Защо съществуваш?

– Защо ли? Не знам.
Ами ти?

=