Екседиция за откриването на Пролетта

Поехме на път с Мария Станкова и Райно. Наблюдавахме полетата край магистралата и си говорихме за овце на щат към общината, грозде сорт „Липа“ и литературна критика.
В Бургас ни посрещна слънце като слънце!
Имаше плаж с миди, а на пристанището – къдроглав рецикликан и рибена чорба, и сафрид, и бяло вино, и сладки приказки, и дори пет лева, намерени на пода.
В Хеликон вечерта беше уютно и топло, и видях приятели, и говорихме за книгата „А Бог се смее“ и за целия разнообразен живот.

Нататък вече нямам снимки, но имам четирилистна детелина, опитвала съм моцарела бурата, смяла съм се много, пътували смe до София,
открила съм много интересен магазин за дървени кутии и рамки за огледала, видяла съм Радост, живяла съм радост, говорила съм си с Ваня Могилска за „Тая земя, оная земя“, 
в Гринуич сме празнували това, че Бог се смее, Мария е чудесна, разказва интересни и странни неща, непременно ще прочета и другите й книги, защото ме спечели за себе си,
а София цялата в лалета, които светеха още повече в дъжда,
никой не знаеше къде съм, а аз си рисувах картинки (пилета, котки, папагал, кон, който нищо чудно и вълк да се окаже, цветенца), Осми март,
а после ходих в телевизия, в BiT, от там ще си запомня Кармелита Тонева, която вместо Добър ден ми казва Обичам те,
и как получих добри новини, а цялата София светеше в тъмното, мокра-блестяща.
Има ли нещо чудно в това, че преди да си отида вкъщи, видях щъркел?
Изправен като удивителна, с красиви черни пера на крилата, щъркелът е моята птица, мене щъркел ме пази.
Накрая, така, открих пролетта, и не сложих табелка, пролетта не е Северен полюс, не е и Южен, тя идва и можем да въздъхнем.
Ето ме в телевизията.

http://www.bitelevision.com/poetesata-mariya-doneva-za-lyubovta-koyato-mozhem-da-otkriem-vseki-den/

Благодаря.

Целите склонове…

 

Целите склонове в жълта иглика.
– Хайде, побързайте! – пътят ни вика.
Ние се бавим, защото очите ни
са ненаситни и все ненаситени.
Щъркели веят пред орди от мак
на пролетта черно-белия флаг.

Люляци луднали, диви циклами.
– Време е, време е! – пътят ни мами.
Вкусове, звукове, сладки ухания,
и обещания, и разстояния.
Кихат пчели и тичинки хвърчат.
Хайде бе, пролет е – време за път!

 

 

Първи между равни

 

Пръстта е твърда, сива и кафява,
но радостта през нея избуява,

великденчета, тръгнали от рано,
на припек вече стигат до коляно,

на втория етаж, през тънки клони,
едва разцъфнал, сливов цвят се рони,

тревата неуверено настъпва,
полето нова дреха си скалъпва,

огромен щъркел идва, каца бавно,
достоен, скромен, първи между равни,

а слънцето, за първи ден с пола,
си слага златна брошка от пчела.

 

Разсеяно и нежно

 Мария

Подстригано поле
със щъркел зад ухото.
Деца със колелета –
забързани, защото

дъждът се е засилил
и всеки миг ще скочи.
Две мравки мерят сили
на каменните плочи.

Два облака се сбутват,
разплискват се небрежно.
Вали – като наужким,
разсеяно и нежно.

Обира прахоляка.
Лозниците изпира.
Развява си байрака,
разкършва се и спира.

 

ТТ

Разрошено поле
със клечки и със драки,
един раздърпан орех
и две-три вехти свраки,

събрани клюн до клюн
да си обменят клюки,
стърнища в цвят тютюн
и прахоляк от скуки.

А облачният свод
изцапан е във сиво
и мравчият народ
бере храна, топливо,

че лято – пък вали
и чуй – ветрецът свири.
Надежда ли? Или…
Дано не се съсири!

🙂

 

Свидетел

 

Пустош плодородна. Жегата души.
Стръкче кой ще бодне – да я утеши?

Стълбовете гледат вяло настрани.
Под небето бледо мараня звъни.

Въздухът е мазен и възпламенен.
През полето гази дълъг празен ден,

през трева бодлива, в спечени земи,
и прахта горчива пари и дими.

Под небето свети щъркел тъмно-бял.
Той е бил свидетел. И е оцелял.

 

Тътен

 

Хоризонтът се вие зелен.
Иззад облаци слънцето свети.
С неподвижни широки криле
тъмен щъркел лежи във небето.

Нещо съска и нещо жужи,
нещо сладостно, лепкаво зрее.
Ти ела с мен и ми покажи
моят път от сега накъде е.

Аз не знам. Аз мълча и смутено
се заслушвам през въздуха мътен –
в равновесие здраво сглобено,
всичко живо расте с кротък тътен.

 

Пролет по косвени белези

 

Пролет – по косвени белези.
Топло и гузно. Безлистно.
Раждат сезоните мелези,
смесват се, без да му мислят.

Втора ръка стари щъркели
ходят из локвите скромно –
сигурно са се объркали.
Сигурно нищо не помнят.

Облаци кални довличат се,
бършат праха от небето.
И малолетни кокичета
с кърпички във деколтето.

По разкопчаните улици –
радост една нескопосана.
Пролет – по косвени улики,
мърлява и недоносена.

Гурбет

 

Лятото отива на гурбет.
Скрива под езика две-три ноти,
взима куфар, смелост и билет
и навън отива да работи.

Изкатерва делничния ден,
вечерта звъни с усмивка бледа.
И гласът му май е променен –
от водата и от сладоледа.

Или от обичания звук,
който хуква в кабела проточен.
Лятото сънува, че е тук.
Че е шумка в ледено поточе.

Щъркелът на него му е брат,
само той езика му разбира.
Те една квартира там делят
и пари за пътя си събират.

Върнат ли се – пак като преди.
Ех, какъв живот ни чака, братко…
Лятото багажа си реди.
У дома! За лятото…
За кратко.

 

Гледки

 

Изгледаха ми се очите от гледане,
но щъркел не видях.
Полетата се зеленееха,
а между боровете смело
заравяше ръце небето
и ги приглаждаше на път.
Огромни щъркови гнезда
като изсъхнали сладкиши се ронеха,
а край реката
по-ярко слънцето блестеше.
И аз се носех по водите
на придошлата ранна пролет,
макар че щъркелите бяха
на среща с някой друг, не с мен.

 

Ежедневие

Те по цял ден извършват сондажи –
търсят перли и жабешко масло.
После с него филийки си мажат
и добавят на вкус водорасли.

От праха и насрещния вятър
се прибират с очи зачервени.
Пооправят си малко перата
и чорапите мокри си сменят.

Вечерта, щом врабците поискат,
им разказват истории чудни.
И врабците цвърчат и се кискат,
и остават по цяла нощ будни.

Добродушните щъркели лягат –
щом се съмне, те пак са на смяна.
За закуска жените им слагат
сок от жаби, направен на пяна.

После пак тежък труд и сондажи.
Блатна кал. Перли за огърлици –
любовта си със тях да покажат
на свенливите си щъркелици.

.

Такава малка

Такава малка, а пък пролет!
Че тя е вчерашна, а вече
подрежда облаците горе,
на вишните плете елечета.

Наглежда щъркелите как са,
сади цветя, лекува рани.
И обзавежда, донаглася,
макар че няма да остане.

Татко

Като голямо оригами,
от стари вестници сглобено,
е този щъркел – сив и сам, и
в тревата взрян задълбочено.

Във жегата на август, тих,
избягал от семейство шумно,
той се отдава на мечти,
или си мисли как по-умно,

дали по стария маршрут,
или по нов маршрут да минат.
Перата му са с цвят на студ
и сняг от минали години,

и от април – позахабен,
до август – с пътнически грижи…
За размисъл е този ден –
той мисли, и едва се движи.

Сега не му е до храна,
а облаци са му в главата,
и клюнестата му жена,
подхвърчането край децата,

и цялото това поле,
пресъхнало и пожълтяло
лежат на старите криле,
на щръклестото старо тяло.

Той има много да лети,
и да изпие много жега.
Но този миг е мек. И тих.
И дълъг. И прекрасно негов.

Тъкмо прецъфтяха сливите

Тъкмо прецъфтяха сливите –
люлякът полилавя.
Щъркелите мерят нивите
с кльощавите си крака.

И подмолно, непрекъснато
нещо диша, шумоли.
И със цели шепи пръснати,
пърхат лакоми пчели.