През 2018

„Щастливи времена” е новата ми книга. Важна е за мен, много. Най-обикновени стихотворения, повечето от тях – римувани, повечето за любов. Като всичките ми книги досега, но по-различна. Поне аз я усещам оголена до безпомощност, храбра до пълна беззащитност и толкова тъжна, че чак ме плаши. За да излезе в този вид, ми помогнаха приятели, колеги и читатели, които не познавам, но те присъстват ярко и плътно в моя живот.

Годината 2018 беше точно такава, каквато е и книгата.

Започна с едни птичета, които измислих през януари и направих десетки от тях. Завършва предимно с мишки. Шест месеца от тази година ших всеки ден часове наред. През останалото време нямах очила и не можех. Пък и шиенето е за студеното време, пълни ти ръцете с топлина и очите с цветове, и сърцето с радост.

Пролетта ме смаза, лятото ме излекува.

Работих с Театрална група „ВИЖ” към Съюза на слепите в България. Кольо, Илчо, Дина Желева, Стоян, Ваня, Силвия и Митко, много емоционални репетиции, различни трудности, но пък същата страст и желание за театър и за общуване. Направихме чудесни „Червени рози”.

С литературния клуб „Без заглавие” продължихме да се събираме всеки вторник от 19 часа (и вратите ни са отворени за още нови хора в ученическа възраст). През пролетта излезе сборникът със стихотворения и разкази „Вълшебният вторник”. Единственият ми задължителен ангажимент с определено време е вторник от 19 до 21, с това съобразявам всякакви пътувания, работи и почивки. Много държа на това.

Пътувания. Пътувания! Стихотворенията ме заведоха през 2018 година (сега ще изброявам не по ред) в София, Пловдив, Панагюрище, Стара Загора, Малмьо, Троян, Попово, Свищов, Варна, Бургас, Русе, Ямбол, Казанлък, Благоевград, Нова Загора… Обожавам. Бих искала да си изкарвам хляба, като казвам стихотворения пред хората. Искам да виждам лицата им. Просто искам да съм там. На повечето места, където бях, има при кого да се върна. И не стига, че има при кого, ами и искам!
Много искам.
Швеция. Два пъти Швеция. Първо бях в Малмьо на среща с българската общност там. После цял август прекарах в Стрьомстад. Мисля, че там се върнах към живота (извинете за силните думи, слаби са.) Не зная дали мога да кажа хем ясно, хем кратко какво беше това. Първо, че се осмелих да тръгна. Летях със самолет. Изпуснах самолет. Смених рейс и влак. Изпуснах влак. Живях в Швеция с грузинци. Делих дом с моята Дали и нейната бохемска рокля, Дали, която излезе в бурята, за да изглади дрехите си в стаята за гладене и вървеше през двора, залитайки с гордо изправена глава, и която, като грузинска жена, не толерира хора, отказващи да ядат. И ни заведе в Норвегия за ден. И още – прекарах няколко дни от сутринта до вечерта по бикини и зимно яке на брега на фиорда. И с чувство за пълна безопасност бродих през гората.
Не, не.
Ще започна от другаде.
От къртичи гъз. До Орлово око.
Имам дете. Син. Дете-чудо. Покрай него пък какви неща видях, научих и преживях! Заведе ме в три пещери! Между лазенето в калта на Лепеница и легендите от Дяволското гърло аз, дебелогъзата старозагорска леличка, се спуснах по въжен тролей. Просто за да му се харесам, разбирате ли? Това беше голям урок. Споделям:
От нас зависи само първата стъпка. Добре, някой път има някой или нещо, което ни тегли здрав шут в задника и политаме. Но в огромния процент от случаите трябва само да се осмелим, нищо друго. Скачаме. И после летим, и крещим, и квичим от кеф, и дърветата все едно нарочно се отдръпват, за да прелетим между клоните им невредими… Боже, колко е сладък животът… Особено ако се осмелим.

2018 беше най-международната година в живота ми до сега (ще изброявам). Бях за час или за месец в България, Швеция, Норвегия, Дания, Гърция, Македония, Сърбия, Словения, Унгария, Чехия, Словакия, Австрия и Германия.
В този ред на мисли: Може би ще имам книга със стихотворения на шведски. А Хели Мандил преведе „Как спрях да крада” на иврит.

Когато съм спокойна и силна, се чувствам на върха на света. Правя точно това, което искам, и общувам само с хора, които харесвам.
Когато съм слаба, се чувствам банална, неоценена, напълно излишна на този хубав свят.
И все съм права.

Още: имахме концерти с Марина, Венци и Антони, Джазът пее на български вече девета година, а аз ги обичам все повече.

Още: писах стихове за куклена пиеса за ДКТ – Стара Загора, „Банда Бацили”, може този път да излезе спектакъл от това.
И стихове за мюзикъла „Въздушната принцеса” в театър „Възраждане”, премиерата наближава.
Още: участвах в „Актьори срещу поети” в театър Сфумато.

Момент! Излезе „Разбойникът плъх”, а пък догодина вероятно ще излезе нова книга на Джулия Доналдсън, която преведох – „Съчко”. Имаме готови преводи на „Зог” и „Къде е мама?”.
Написах няколко разказа и стихотворения.

Научих ли нещо важно през 2018 година?
Да, две важни неща.
На тези години още мога да откривам приятели. Можем да се срещаме и да се свързваме. Можем, без да нарушаваме целостта на защитните си щитове, да се окажем открити, близки и свързани с хора като нас, топли хора, обичливи, ценни, прекрасни, има кой да поеме ръката ми, когато я подам. Има кой да ме утеши, когато оставят ръката ми да увисне във въздуха.
Ние никога няма да останем сами.

И второто.
Не трябва да се молим децата ни да се върнат вкъщи за постоянно. Не! Не, не! Само ако искат, когато искат.
Трябва да се молим за мир. Мирът е най-важното. Ако го нямаме, всичко ще спре и всичко ще свърши.
Само мир.

 

На Панаира на книгата в НДК на 14.12

 

Ура!

Ще пием кафе, ще си купуваме книги, ще се веселим както никога, а всъщност както винаги сред свои, сред съкровища от думи, сред златни приятели, коледна украса и…
Аз ще бъда там със сигурност в петък следобед, много ще ми се пие кафе и много ще ми се подписват книги, и много ще ми се прегръщат любими хора. Особено към 17 следобед на щанда на Жанет 45, на третия етаж.
Вижте, аз съм зрял, леконадебелял и определено уравновесен човек. Но като си помисля за Панаира на книгата, започвам да се смея и да очаквам само хубави неща. И ще си играя на „Жената зад щанда“, а пък всъщност предимно ще създавам суматоха. Това ми е любимото! 🙂
Ето и плакат за незабрава и нагледност – снимката е направена от Христо Христов, а плакатът – от Зоре.

 

Щастливи времена в Пловдив на 5 декември

Дойде това време на годината, в което отивам в Пловдив, за да се радвам за новата книга. Времето трябва да е студено (като за Пловдив студено), да има знаменца и коледна украса в Капана, да си поставя лимит – ще купя две коледни украшения,или поне не повече от три. Непременно да отида в Ръкоделницата, за да разгледам, пипна и прегърна всеки артикул. Артикул!
А на представянето на книгата – тази година отново в Би Боп Кафе, обичам там – да се вълнувам кой ще дойде, да се радвам на любими приятели, да се вглеждам в лицата на непознати, но съвсем вероятни бъдещи приятели – имам ли вниманието им, сега да ги натъжа ли или да ги разсмея – цялото това нещо – неспирайки да говоря.
Пловдив, Коледа наближава, книга със стихотворения, после нещо вкусно за ядене, сън дълбок, на сутринта да стана рано, за да походя по пловдивски улици преди да се върна пак в хотела, да освободя с нежелание стаята, и да се прибера вкъщи при майка и татко.

Моля, заповядайте на представянето на книжката със стихотворения „Щастливи времена“ на 5 декември от 18 часа в Би Боп Кафе. Прегръдки!

Панагюрци и панагюрчета

Картинка

Ех… И аз съм била в Панагюрище…
Нощувала съм в Джуджевата къща и съм си говорила с Мария. И бях в две училища, вълшебни по десетки причини.
От първото училище нямам снимки, от срещата в музея и от второто училище си взех снимки от ТУК.
А най-мило ми е, че се запознах с Дари, Дарина Дечева, пишем си от години, и сега разговорът ни просто си продължи от някъде, и така ще си продължава вече. ❤

В Историческия музей

В училище „Марин Дринов“, в читателския клуб „Звездни читатели“, прочетох за НАЙ-СВРЪХ-ПЪРВИ ПЪТ преведената история за „Зог“ на Джулия Доналдсън.  Да, за пръв път пред публика, включително и това, но също така аз лично я прочетох за първи път на глас, защото я довърших в събота вечерта. Беше много специално ❤

Благодаря за всичко! ❤

Щастливи времена в Панагюрище на 12 ноември

 

Отивам да видя стари, нови и още по-нови приятели; а също и стари приятели, които обаче ще срещна лично за най-първи път. Вечерта е представянето на „Щастливи времена“. На другия ден между 8 и 10 сутринта ще посетя децата в  две училища.

Предишният път, когато бях в Панагюрище, беше през ноември 2012 година. Струва ми се като в друг живот.

Не успявам да добавя плаката тук, но ето нещо друго. Страхотните думи, с които Дарина Дечева ви кани на срещата.

Благодаря, Дари! ❤


Знаете ли какво е общото между играчки от чорапи, Стара Загора и театъра? Общото е Мария Донева. Същата Мария Донева, която пише поезия толкова леко и естествено, както създава армия от шарени зайци. Или лисичета. Или усмихнати мишоци, вгледани в небето.
Мария Донева е родена в Стара Загора, завършила е Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски“. Печелила е награди от престижни литературни конкурси. Автор е на книгите „Очи за красотата“, „Сбогом на читателя“, „Празнината мегу нас“ (Охрид), „Има страшно“, „50 години старозагорско куклено изкуство“, „Прикоткване на смисъла“, „Меко слънце“, „Магазин за обли камъчета“, „Перце от дим”, „Заекът и неговата мечта”, „Шепа лъскави череши”, „Чисти стихотворения” и „Тя се наслаждава на дъжда”.
Драматург е в Драматичен театър „Гео Милев“ – Стара Загора.
Мария е категоричен, разпознаваем автор. Автор, който успява да накара думите си да се приютят при всеки насреща им – като в дом. Уютна и топла, много топла поезия е нейната. Поезия, която те кара да се свреш във възглавницата и… да потънеш. Поезия , в която всяко едно разкопчано копче може да ти е ключ към светлината. А закопчаното – тъга, приседнала в крайчеца на едничкото ти сърце. Защото всяко сърце има на дъното си по една тъга и по едно светло петънце. И като ги събереш двете заедно – ама такава чудесно светла тъга те обгръща, че ти идва… да си поплачеш. На крайчеца на възглавницата, до утрото, в което грижливо закопчаваш всички копчетата, като не пропускаш нито едно. Но последното, някак съвсем невинно, в полусън някак, остава едва забележимо и съвсeм наужким закопчано. Защото само оттам навлиза светлината. И няма шанс за нея, освен ако не сме слънца по рождение. Или усмихнати мишки, вперили погледи в небето с надежда – за горе и по-нагоре, и по-нагоре! До слънцето чак! И над него, където Мария всеки път изстрелва с думите си.
За светлата поезия на Мария може да има само светли думи. А нали се разбрахме, че тъгата и светлото от думите ѝ вървят ръка за ръка – каним ви на среща с нейната поезия и със самата нея, за да се уверите лично в това. Там тя ще представи най-новата си книга „Щастливи времена“. В анотацията към нея самата Мария казва, че „…щастливите времена са точно сега. Щастливите времена са точно тези, в които живеем. И те са за нас“.
А щастието по принцип свети, нали?
На срещата тя ще дойде с цялата своя пленително усмихната светлост. И ще ви помогне да се срещнете и с вашата такава. И може би след това така ще ви зарази със светлина, че ще я пръскате около себе си дълго – като светулки. Или като морски фарове. Или… като себе си. Само не забравяйте – не пристягайте съвсем последното копче преди срещата. Защото на светлото му трябва пролука, за да стига до вас. Пролука, която тъгата някъде и някога е оставила… на крайчеца на едничкото ви сърце.
Елате и ще се уверите сами в това – на 12.11.2018 г. (понеделник) от 17:30 ч. Мария Донева ще бъде в Историческия музей, гр.Панагюрище. Входът е свободен – както обикновено. А и щастливите времена са тук и сега и за тях прегради няма и не бива да съществуват.
На следващия ден Мария ще отиде заедно с всичките си усмивки, думи и книги при децата от ОУ“Проф.Марин Дринов“ и ОУ“20-ти април“. Ще си говори с тях по чорапи за зайци, за светлости и светила, за любовни драми и трепети и всякакви шарености – по инициативата на „Асарел-Медет“АД „Да бъдем в час за час“.
И ще разказва светло.
Защото когато Мария говори – светът засиява малко по-добър.

Очакваме ви!