Земя, вода и благодат

 

Няколко дни на път, и красиви места, и добри приятели… имам чувството, че още дишам от въздуха на пътуването. Видях изгрев за първи път в живота си (после още два), опитах най-страхотното сладко от зелени смокини, живях във вила Дима, планини, реки, морета – за нищо ги нямам, защото ги имам за всичко вече… И за десерт – десерт в Сливен.
Както казва доктор Толев, „По улиците свети слънчице, а зимата се бави. Събирам радостта по зрънчице – тъй зимнина се прави.“

Щастливи дни с децата

 

Иво нали си е тук, а тези дни на гости ни дойде Нико, едното ми племенниче – представете си колко съм щастлива. Имах пътувания и в това до Варна Иво и Нико дойдоха с мен.
Море, слънце, бира, риба и премиера на „Тримата мускетари“. Момчетата ми подариха рози. Запознах се с приятелка, с която не се бяхме виждали. Чух си песните и спектакълът надмина всичките ми очаквания, а като гледах, че на децата ми им харесва, едва не полетях в небето от радост като онези крила в Шкорпиловци.
Човек трябва да има наистина голямо сърце, за да побере всички радости, с които животът е изобилен.

„Тримата мускетари“ на Летния театър във Варна

 

Чудесата не свършват, чудесата просто нямат край.
На 29 юни на Летния театър Варненската опера ще има премиера: „Тримата мускетари“, мюзикъл от Максим Дунаевски, либрето и сценична реализация Николай Априлов по романа Александър Дюма-баща.
Ти пък за какво се радваш, ще ме попита драгият читател.
Радвам се, радвам се, място не си намирам от радост, защото ще участвам!
Преведох песните на български. Знаете ги – „Пора-пора-порадуемся на своём векууу“.
Да, тази, и още 16. Те са чудесни – интересни, разнообразни, разкриват характери и отношения и придвижват действието напред, радост за сърцето и тренировка за ума ми беше да се вглъбя в тях.
Този проект тлееше и припламваше във времето, а ето, че съвсем скоро ще се осъществи.
Шарен живот, хубав живот мой любим!

Не мога да се стърпя и ще сложа тук една от любимите ми (значи просто една от седемнадесетте). Пробвайте да си потананикате заедно с кралицата и херцога, само че на български. Ох, чудни са, особено той с този английски акцент :))))))))

Песня Бекингэма и королевы Анны

– Ах, пак се срещам с вас, милорд… – Жадувахте за мен?
– Ще трябва да се разделим, на този свят поне!
– Без мен не е ли празен, скучен, тъжен всеки ден?
– Нима ви казах „Да”, милорд? – Не казахте и „Не”!

Така ще стигнем до война със вас за любовта.
Потрябва ли, аз сила ще покажа.
Аз знам, че политиката решава с лекота

сърдечните дела,
сърдечните дела,
сърдечните дела, които кажа.

­– Ах, този свят е против нас – и хора, и пространства.
И снощи ви сънувах пак в гърдите със кама.
– Аз имам сила и любов, и твърдо постоянство.
– Ах, пак ще съм сама, милорд, нещастна и сама.

Аз мисля само за любов, за сънищата – ти.
Щом искаш кръв – войната май е близко.
Британската флотилия насам ще полети,
насам ще полети,
насам ще полети,
за да получа аз каквото искам.

­– Ах, пак се срещам с вас, милорд… – Жадувахте за мен?
– Ще трябва да се разделим, на този свят поне!
– Без мен не е ли празен, скучен, тъжен всеки ден?
– Нима ви казах „Да”, милорд? – Не казахте и „Не”!

Правя, струвам, и накрая какво – пак съм щастлива. Благодаря!

 

Евелина и талантът на разсънването

 

 

Вратата е с формата на почти правилен кръг.
Нормално, направена е, за да затваря хралупа. Дървото е стар чинар. То си има само един жив клон с пет зелени вейки в крайчето. Всички останали клони са сухи и при буря все някой се откършва с приглушено пукане, все едно му е неудобно.
Чинарът определено е западнал. Последната обитаема хралупа е на средно висок етаж. Кръглата й врата е била боядисана в лазурно синьо, но боята се е олюпила.
Встрани, на половин педя от хралупата, има малка уютна тераска. Получила се е от останките на паднал клон, живописно покрити със зелен мъх.
Рано сутрин синкавата врата се отваря и от хралупата с чашка кафе се подава Евелина, рошава, но все пак сладка. Тя протяга тънко босо краче, стъпва на тераската и сяда на мекия мъх.
Евелина е гарга.
Пие кафето си черно в чашка от най-фина черупка. Перушината й е лъскава и дива, с отблясъци в маслено зелено, турско синьо и патладжан.
Това е любимият й момент от деня. Дървото й е отдалечено, малко опасно и има собствена история – точно като нея самата. Не й пречи, че е порутено, напротив, тя си го харесва точно такова. А и я пази от навлеци.
Евелина си има кръгло, леко напукано огледало. В рамката му са подпъхнати няколко снимки и едно стихотворение*.  Има розови чехли с още по-розови помпони. Но не ги носи, не.
Хваща чашката с палците на краката си и ги протяга над ръба на тераската. Без да разлее и капка, се отпуска назад и вдига крака, изпънати в коленете. Ляга по гръб и от високо отлива кафе право в човката си.
После доволно се засмива.
Чинарът е насред полянка. Преди короната му е била толкова гъста и кичеста, че в сянката й никой не смеел да поникне.
Сега чворовете почти не хвърлят сянка и долу е кипнал въртоп от трева, великденчета, лапад, жълтури, всякаква ухаеща зеленина. Тревицата си расте на воля.
Евелина обича сухото си дърво. Както е легнала по гръб, гледа белите облаци, които се носят по яркосиньото небе и изглежда, че ще се закачат на някой сив клон. Приличат на пяна. Евелина си мисли, че няма да е зле да си сложи вана на тераската. Отпуска се.
Изпуска чашката от кафето, тя я чуква по човката, отскача и се търкулва по мъха. Спира се точно на ръба.
Евелина се стряска, размахва крило и от полъха чашката пада на земята.
Евелина ляга по корем и любопитно гледа надолу, но вижда само трева.
Сигурно е станало време да тръгва за работа. Или пък не?
Надига се. Влиза си в хралупата с малък скок. След две минути излиза с червена лачена чанта на точки, тюркоазен пръстен на дясното краче и още по-рошава от преди.
И отлита.

* Стихотворението, което е подпъхнато в рамката на напуканото кръгло огледало. Написано е на жълтеникав лист с нокът, топнат в мастило:

Тя е черна като нощ
със лилаво за разкош,
слуша пънк и яко грачи
по неописуем начин,
фен на Артър Конан Дойл,
влюбена е във гаргойл,
рошава концептуално,
обаятелна нахално,
парцалива и небрежна,
просто до премала нежна,
пие бира – цяла тарга
и се радва, че е гарга.

 

Букварчето е тук!

 

Не знам по-мила, по-скъпоценна книга от буквара.
Доживях най-голяма чест, мили ми. Написах стихчета за новото букварче.
Ето за това:

Издателството е Анубис.
Представяте ли си, наесен ще има мънички, красиви, будни деца, които ще го прегърнат.

Несъвършено

 

Несъвършено щастие расте в сърцето ми, докато го изпълни.
И продължава.
Прелива и попива. Всичко, до което се докосне, става също
несъвършено, крехко и щастливо.
Или пък то такива ги избира –
объркани, самотни (като мен),
скроени не по мярка (като мен),
внезапни, малко смешни, малко страшни –
отчаяни хотели,
стаи, пълни
със счупени предмети,
портрети на обичани жени, заминали си рано,
нощи,
в които се събуждаш и не знаеш къде си, нито кой те е прегърнал,
море през зимата,
пера от нищо, планини от нищо,
несъвършено (като мен),
и остро (като мен),
но щастие.
 

„Бабата-бандит“ – плакатът!

 

От началото на юли работя в Дневен център за възрастни с ментални увреждания и хронични психични проблеми „Св.св. Козма и Дамян“ в Стара Загора.

Поставям пиеса. Направих драматизация на любимата ми книга „Бабата-бандит“ и след неуморни всекидневни репетиции скоро предстои да ви поканя на премиера. Тя ще бъде на 11 октомври от 6 вечерта в залата на нашите любими приятели от РБ „Захарий Княжески“. Като наближи, ще напомня.

Но днес! Днес, на празника, денят ми изведнъж стана прекрасен, защото Нейко Генчев ни направи плакат!

Не мога да се нарадвам, затова ви го показвам, да си  разпределим радостта, че е огромна и ще ми се пръсне сърцето!