Малкото чудовищѐнце

Малкото чудовищѐнце
има мекичко палтенце,
три червени ръкавички,
пет чорапа без петички.
Има вид необичаен.
Води си живот потаен
и се крие във килера,
прави стъпчици в пипера,
хрупа захар на кристали,
питомна хлебарка гали
и за да не е самиччко
се сприятелява с всичко.
Със големите буркани,
с мармаладите от лани,
със ботушите корави…
Тайни празници си прави
в тъмничкото си местенце.

– Знам, че съм чудовищѐнце!
Аз си имам огледало
и се виждам в него цяло –
и ушите, и рогата,
и петната по крилата…
Като мене няма втори.
Никой с мене не говори.
Като мене няма трети.
Аз живея сред предмети.
Няма кой да ме пожали.
Няма кой да ме погали.
Да направи с мен беля…
Мисля… да се разделя!
Не с живота. А буквално.
Ще се сцепя идеално
от рогата до краката
горе-долу по средата.
Ще боли ли? Вярвам, няма.
Изведнъж ще станем двама.
Ще сме две чудовищѐнца.
И ще ходим на моренца,
ще си чешем гърбовете,
ще се мокрим в дъждовете,
а хлебарката любима
двама шефове ще има.

Щом реши да се опита,
тропна със петте копита,
плесна с трите си ръчички,
мигна с осемте очички,
завъртя се, заподхвърча
и започна да подсмърча,
хвана си ушите с шепи,
дръпна ги… и се разцепи!

Малко щом се поосвести,
заослушва се за вести.
Първо – нищо. После шум:
трака-трак и бум-бум-бум.
Стъпки ли са? Някой тича.
Предпазливо то наднича.
Що да види!
– Ти пък кой си?
Някак си познат и свой си.

– Като теб – чудовищѐнце!
Торта? Нося ти парченце.
Раздели си го със мен –
днес май имам ден рожден.

– Ти си… Ти! Ще бъдем двама!
Ендемити! Други няма!
Вече няма да съм сам!
Тортичката дай насам.
Ще сваря и две кафенца.

Две добри чудовищѐнца
скачат весело в килера,
кихат заедно в пипера,
гризкат си от захарта
и не са сами в света.

 

За снощи и за празника

Картинка

 

Благодаря за снощи. Слагам първите снимки, които получих от Мима Бакоева, Златина Чертоянова и Мария Минева.

В РБ „Захарий Княжески“ винаги се чувствам спокойна, защото съм сред приятели и ако объркам нещо, те ще ми помогнат, а и няма да ме съдят строго. И въпреки това малко се тревожех вчера, ще има ли хора, как ще бъде.
Имаше много, много хора. Момиченца и възрастни дами, господа, дечица.
Мислех, че от Зелени Балкани ще дойде една совичка – а тя дойде, придружена от мишелова Мишо и керкенеза Владко, заедно с доброволките, които ги представиха.
Получих зашеметяващи цветя (Слава! Слава!), картини, книги, хубави животни. Много се смяхме, доброволци играха импровизирана пиеса, казах поемата за мравката, и понеже ми се видя, че публиката има останали още сили, завърших с разказ.
Не можете да си представите колко съм ви признателна.
Усещах птиците зад гърба си и погледите на хората пред мен.
Събуждам се тази сутрин, гледам – на снимките не съм дебела! Празник, празник, празник.

Моята теза за щастието

 

Доктор Толев много пъти ми е казвал, че щастието е липса на нещастие.
Ами не, Тошко.
Това е все едно да кажеш, че любов е, когато не те мразят.
Да направим стъпка напред.
Когато не си нещастен и не те мразят, е кота нула.
Когато знаеш буквите и си базисно грамотен, е кота нула.
Щастието е…
Щастието е да си пълноценен и полезен, и в този момент направиш нещо, което само ти и точно ти можеш да направиш, а хората, за които е предназначено, да го видят и да го оценят. Може да е прашинка, но да попадне за част от мига в лъч светлина и да блесне, и който трябва – да я види.
И любовта е, когато си приет в пълнотата си (дори да си слабичък), с цялата способност за щастие и нещастие, която носиш.
И това да се случва не за миг. Да бъде постоянно, усърдно, щателно. С високо КПД.
Да имаме щастие и любов.
Късмет с кафето. От новогодишната баница. Поради труда си. Защото сме такива личности.
Защо не?

Добавям стихотворение на доктор Толев, защото той е моят любим поет:

Не мога да не вдишам пролетта!
С уханните нюанси на зелено!
И толкова безплатна красота.
Освен това, съвсем не е студено.

Не мога да не видя този ден!
Със слънчице, доколкото ще трябва.
Светът е хубав, чист и подреден.
И много искам във това да вярвам!

Лично щастие на 2 април

Картинка

 

Това е моят личен блог, тук пиша каквото искам да споделя със света. Днес искам да ви разкажа какъв щастлив час преживях.
Ами аз работя в Център за подкрепа на личностното развитие – Стара Загора.
Водя Литературен клуб „Без заглавие“. Как и накъде го водя… Аз съм най-възрастна сред участниците, но като цяло, интересуват ни думите и това, което може да се направи от тях. Просто аз съм си блъскала главата над тези загадки по-дълго, отколкото другите младежи в клуба.
Друг мой ангажимент в ЦНКИ е Националният литературен конкурс „Писма до себе си“. Това означава и че избирам наградите. Днес отидохме заедно с друг член на журито, госпожа Станислава Раянова, в книжарницата. Наградите са книги.
Ама не какви да е книги, а книги-мечта.
Имаме бюджет (наградният фонд се осигурява от Община Стара Загора и НЧ „Николай Лилиев“). В рамките на бюджета, и като знаем броя на наградите според обявения статут, и с помощта на експерти от книжарница Хеликон – Стара Загора, мамооооооо, избрахме най-красивите издания за деца и младежи!
Не е лесно, хора, сто пъти мислихме и премисляхме, книгите, от които се лишихме – от сърцата ни са се късали… и пак… какво блаженство! Кума Лиса в кокошарник, Мария Донева в детската секция на книжарницата…
И дори не ме беше срам, защото тези книги не са за нас, за децата са… за талантливите поети и писатели на възраст между 10 и 20 години… по-късно ще ви кажа от колко градове и села, от колко школи, ателиета, клубове и кръжоци…
Даже малко ми се реве, като мисля за това.
Другия път, като чуете някой да твърди, че днес децата не четат и не пишат, погледнете го с погнуса и елате да си говорим за щастие, за надежда, за спокойната и радостна увереност, че утре светът ще отиде в ръце, по-добри от нашите. А ние има какво да направим за това и има какво да им дадем на тези деца.
Хвалейки се, показвам:

 

Красивото момиченце на снимките е младши експерт по детска литература госпожица Рая Раянова, моя приятелка, благодаря.

 

В интензивното на пролетта

Март е интензивното отделение на пролетта, ама ще я бъде, то се видя вече.
Пиша едни неща, имам си задачи за изпълняване, видях се с какини, Миленка се върна най-после, гледах прекрасна опера – „Италианката в Алжир”, измъчват ме непоносими спомени, но ги понасям някак, обърках една резервация и загубих един чийзкейк, говорих много хубаво с Иво, четох книги, рецитирах поема за мишки няколко пъти, борим разни здравословни проблеми вкъщи, дърветата цъфнаха, календарът ми постепенно се запълва с предстоящи пътувания в близките седмици, един по един се стапят конците на зимата, а не всички рани са заздравели и някои белези са грозни, но се стараят да носят грозотата си с достойнство.
И уших 30 мишки от началото на март. Сметката е проста – имала съм минимум 60 часа вътрешна тишина, радост, то е близо до щастие даже.

Пътешествието на рибите от род и вид нищо и никакъв

dsc02477

Рибите от разред нищо, семейство нищови, род и вид нищо и никакъв бяха готови да тръгнат на пътешествие. Те нямаха никакви претенции, защото досега не бяха ходили никъде и не бяха виждали нищо.
Проблемът им беше, че нямаха бански и джапанки, затова не смееха да отидат на море.
Веднъж бяха тръгнали за чужбина, да се изкъпят голи някъде, където нямат познати, но нямаха паспорти и граничарите ги спряха точно на ничия земя.
Рибите от разред нищо, семейство нищови, род и вид нищо и никакъв нищо не казаха, но в душите им се трупаше яд.
Те решиха да отидат на най-високата планина и да се изкъпят в езерото. Затова се хвърлиха в една река и заплуваха срещу течението. Но колкото повече напредваха нагоре, толкова по-бърза ставаше реката и ги отнасяше все по-надолу. Те се умориха и спряха да плуват.
– Солена ще ни излезе тази екскурзия – помислиха си рибите в мига, в който реката ги захвърли в морето.
– Но нищо.
Събраха се на съвет край лагерния огън на плажа.
– Ние сме риби от разред нищо… – не каза първата риба, защото това всички го знаеха.
И добави:
– Какво точно ни пречи да отидем на върха на планината?
Другите, разбира се, не й отговориха.
– Точно така! – викна рибата. – Нищо! Нищо не ни пречи!
И те все пак отидоха, пекоха се без бански край езерото, снимаха се с еделвайси зад ухото и с акордеони под мишница, яздиха диви кози, опитомиха си лавина, свариха си сладко от ситни ягодки и знаете ли кой беше по-добре от тях на този красив планински връх?
Абсолютно никой!

 

P.S. WordPress любезно ме подсети за ТОВА.

dsc02491