Героизъм в мирни дни

 

Днес усетих, че ми се иска да направя нещо творческо, нещо смело, нещо, с което да надмина себе си и да смая света.
Пък ме болят очите напоследък, затова като станах и пихме кафе с майка, пак си легнах.
Поспах, събудих се, вслушах се в себе си – не, не ми е минало.
Главоболието как да е, за него има беналгин, но не ми беше минал и меракът за нещо изключително, нещо нечувано, нещо… Нещо!

И скочих в дълбокото.
Подредих четири шкафа и един рафт.
Шкафове с материали. Платове, изрезки, парцалчета, по-малки от пощенска марка.
Пуловери с един ръкав, другият превърнат в мече. Претендирам да съм собственичка на най-голямата купчина разноцветни единични чорапи (другарчетата им са се превърнали в човечета). Също така съм се запасила с поне 20 чифта бледорозови чорапи за глави на кукли, и съм ги скрила от себе си на различни места. Имам и десетина чифта ярко розови с цвят на възпаление, които мили продавачки са настояли да купя и аз не съм могла да им откажа, а не стават за кукленски личица (освен ако не искам куклите да изглеждат, все едно са заспали на припек, изгорели са от слънцето и освен това се задушават). Започнати и недовършени животни, неуспешни опити, проби и грешки.
Събрах в една торба десетки малки кълбенца изостанала прежда.
Има две планини разноцветна вълна. Едната планина ми е подарък от Йовка Христова, втората съм я купила с пари.
Каква лакомия е това, братя и сестри!
Събрала съм цяло чекмедже панделки. И две кутии копчета – една кутия скучни и една кутия весели. Поне три килограма стъклени мъниста. Казвам 3, защото ме е срам да кажа 5. Истината тежи, но ме е срам пред себе си да претегля точно колко.
Не се хваля, изповядвам грехове.

А сега – хваля се: изхвърлих четири чувала изрезки, парцалчета, стари тетрадки, хартии, списания, даже не искам да мисля какво още. Междувременно се развеселявах все повече и с всяко следващо нещо в чувала се чувствах все по-лека, мятах със замах, смях и квичене, и давай-давай-давай, сега е моментът!
Заделих стотина молива да ги подаря на едни съседски дечица. И пастелчета и тебеширчета и химикалчета, нека да си рисуват. Това беше добра идея. Събрах еднородните неща заедно. Изнамерих полезни изкопаеми, закопани лично от мен в незапомнени времена.

Все някъде пише, че това е добро за душата ми.
Чувствам се прекрасно, благодаря за вниманието.

Предимствата да бъдеш чудо

Майка казва:

Има някои книги, които, още докато ги четеш, няма с какво да ги запомниш.

Може и така да е, ама тя го казва за книга, която съм й похвалила вчера, даже съм отбелязала от кой разказ точно да започне, и съм подчертала, че е много хубав и че аз много съм плакала, докато съм го чела.
Добре де, ама на този разказ какво да му запомня?

После й предложих да прочете „Чудо” на Ар Джей Паласио, тя я започна, започна да се смее още от първите страници, и след час-два остави книгата, почти преполовена. И после си говорихме различни неща за нашето семейство, за сестра ми, за това, че като по-голяма от нас двете, винаги е била по-натоварена със задължения и сигурно е била пренебрегната, и други такива неща за нашия живот.

Книгата „Чудо” на Ар Джей Паласио (превод: Гергана Дечева) е 400 страници, а се чете на един дъх.
Прилича на „Предимствата да бъдеш аутсайдер” на Стивън Чбоски (преведена от Александър Маринов). И двете много ми харесаха, и двете са увлекателни и се четат лесно, авторите и на двете книги имат странни имена, и в двете се разказва за специални деца. Бих искала синът ми да ги прочете и двете, защото мисля, че са добри за неговата възраст (като изключим факта, че в „Предимствата…” има един период, в който героят е постоянно пиян и напушен и това ме безпокои. Но аз съм смела читателска майка, отворена за света, и ще се престраша да я оставя в стаята му.)

Докато четях „Предимствата да бъдеш аутсайдер”, си пусках песните, за които се говори там, и това ми обогати преживяването, макар че не ми харесаха толкова много, колкото на момчето, което разказва за тях. (вж. Asleep) За него песните и книгите са също толкова важни, колкото семейството и приятелите. Може би толкова ми хареса това четиво, защото се опитвах да си представя как ще го види моят 18-годишен син, и как бих го усетила аз, когато съм била на 15-16 години. Малко ми беше разколебано, защото героят е роден в края на седемдесетте години, а музиката и дрогата, за които говори, са ми като в представите за точно това време, когато той е бил на 0-1-2-3 години… ама знам ли. Спомням си колко важни бяха за мен книгите и хората, които ми казваха какво да чета. (Ей, може и аз да съм важна за някого, а?)

Не знам как се пише книга за младежи. Струва ми се хиляда пъти по-трудно от това, да се напише книга за деца (ако някой пак ми пробута баналното „като за възрастни, но по-хубаво”, ще го прасна по тиквата с „Чудо”, че е по-дебела.) Всички сме били младежи, но спомените ми от това време не са верни. Наблюдавайки себе си, за пръв път тогава, съм търсила обяснения и съм наслагвала изречения върху всичко, което мисля и усещам, и не зная дали си спомням истинския си живот, или чувам само ехото от онези тогавашни изречения. Героят на Чбоски (о, боже, Чбоски!) е на 15 години, героят на Паласио (хихи) е на 10. Докато четях, на моменти ми се струваше, че и двете момчета всъщност са доста по-големи, но пък аз никога не съм била с психически отклонения, нито с вродени малформации, така че знам ли как разсъждава едно дете с точно такива проблеми, сигурно е нормално да е по-зряло за възрастта си.
В „Предимствата…” има някои дразнещи неща. Идва ми прекомерно американска – с всички тия кръвосмешения и посещения при психиатри… Обаче
Обаче! Разликата между извратените американски и свенливите морални български семейства е тази, че те говорят за проблемите си и си помагат, докато ние мълчим като тъпаци и се правим, че нямаме луди, пияни или просто лоши роднини. Във всяко семейство има. Знам го.
Това са две лековити книги.
Това са книги, от които ти става по-добре.
В тях има път към светлото.
Това са книги за добротата, за приятелството, за любовта, за смеха, за щастието, за това, колко много блага има в живота и те са ни дадени, за да посегнем към тях, да им се наслаждаваме и да празнуваме всеки ден с обичните си хора.
Особено „Чудо”! Знаете ли, оня ден я прочетох и многомного я харесах, а сега, докато пиша това, разбирам, че съм я обикнала като най-любима книга.
Най-страхотното в нея е това, как показва неразбирането между хората, и че то може да се разчупи и да се преодолее. Човекът е загадка. Най-лесното и най-трудното нещо на света е да се разберем.
Ако една книга може да бъде място, точно тази книга е остров. Толкова много неща могат да се кажат за нея, но съм прекалено възторжена в момента и ще прозвуча декларативно. Тя е книга-убежище. Тя може да даде на читателя и сила, и надежда. Страшно е хубава.
„Предимствата да бъдеш аутсайдер” е много интересна, с чудесни мисли, моменти, настроения, една хубава история за израстването, но не мисля, че всеки би я харесал. Тези, с които си приличаме, ще я прегърнат, знам го.
„Чудо” е за всеки, защото всички имаме нужда от чудо.

Ние сме чудото.