Мек като пръст над къртичина прясна,
залезът пламна и после угасна.
И светлината се слегна. Изтече.
Търсиш ли нещо на пътя, човече?

Имаш ли къща? Дали се прибираш?
Или не знаеш къде се намираш?

Там, на града във сърцето безлюдно,
крачи самичко човечето будно.
И зад ребрата му нещо трепери –
пърха надежда с крила пъстропери.
Мрака разгръща. Звездичките щраква.

Имаш си къща и тя те очаква.
Имаш си печка, завивка и книга.
Малко човече, какво не ти стига?

Нещо, което душата ти гони
и под дъга от преплетени клони
кара те до преумора да крачиш,
нещо да имаш, да мислиш, да значиш,
да си задаваш безкрайни въпроси,
да се зазяпваш в мечти русокоси,
и да не спиш. Да се чудиш за всичко.

Малко човече, само и добричко,
твоята радост почти е готова!

Тя те очаква, измита и нова,
тя като тебе почти не е спала,
поуморена, но чиста и цяла.
Търси те. Чака. От нерви трепери.
Малко човече, дано те намери.
Мисли за теб, от надежда сияе.

Малко човече, дано те познае…