Снежинките черния свят ще замрежат.
Затрупват ме, без даже да забележат.
И стъпките вече не помнят адресите,
не знаят, не знаят, не знаят къде си те.
Денят ти се влачи с краката си къси.
Не сняг, а объркване ситно се ръси.
На гости си ходят, клюкарстват етажите,
къде си се питат и чудят се даже те.
На мен ми е мъчно и сиво, размътено –
да тръгвам? Да чакам? Бих хванала пътя, но
едничкото общо, което си имаме,
е моят прозорец сред цялата зима. Не,
никак не знам защо, но ще остана.
Тук жълта е лампата, син е диванът,
карето оранжево на одеялото,
зеленото, яркото розово, бялото,
са същите, същите са като вчера.
Трохите от нашата обща вечеря
бодат под дланта ми. Без памет, без звук,
снегът ме затрупва. Но аз ще съм тук.

Водното конче Крум се тръшна върху най-големия цвят на магарешкия бодил, отпусна се и затвори очи.
Лилавите мъхчета го гъделичкаха приятно. Както винаги, ароматът им го успокои.
Вятърът не беше силен. Магарешкият бодил се люлееше бавно.
Крум погледна нагоре. Виждаше само върховете на дърветата, масленозелени на фона на тъмнолилавото небе.
Черно, зелено, лилаво и розово.
Крум живееше за цветовете. В езика на водните кончета няма дума за цвят. Всичко е в позицията на тялото спрямо хоризонта, в скростта на потрепването с крила и в дискретните жестове на краката. Но крилата са четири, краката са шест, а цветовете са неописуемо безбройни и безкрайни.
И към всичко това да добавим водата. Бърза, бавна, застояла, течаща и подскачаща. Хоризонтална и вертикална. Бистра или размътена. Разнежена от изпарения. Плитка, дълбока. Денем, нощем, под слънце, в дъжд или на сенка.
Изведнъж Крум си спомни за дъгата и от вълнение подхвръкна. Направи кръгче около магарешкия бодил и пак се пльосна върху цвета му.
Цветове и вода е умопомрачителна комбинация.
На Крум не му беше останало време да яде – цял ден гледа, гледа, гледа. Цветовете се запечатваха в паметта му. Отпиваше глътка огледална вода и отразените цветове се вливаха в гърлото му.
Погледна нагоре – най-после черни дървета под черно небе.
Какво облекчение.
С широко отворени очи, с поглед в лековития хладен мрак, Крум лежеше и не мислеше за нищо. След малко щеше да заспи и да се втурне в поредния цветен сън. Само в тези мигове на блажена чернота между будуването и съня той можеше за мъничко да си почине.

В една сива, сива долина, до една сива, сива планина имало сив град със сиви улици и сиви хора.
По покривите се катерели сиви котки, по сивите дървета зреели сиви ябълки.
От сивите облаци се ръсел сив сняг, сива мъгла почти всеки ден затискала града, а когато се случело все пак слънцето да се покаже, сивите му лъчи едва прониквали до прашните стъкла на прозорците. Сивото пране висяло със седмици по въжетата.
Мъжете и жените били вечно уморени. Децата не играели, не тичали, а се влачели към училище бавно като старци. Смазаните от вечна умора учители пишели само двойки, а на родителите им било все едно.
Знамето на града било сиво и на него със сиви букви били написани сиви думи, които никой не можел да прочете, нито да си спомни.
Хората в сивия град не били нещастни, защото отдавна не помнели какво е щастие и не им идвало наум да си го пожелаят. Те гледали сива телевизия, прелиствали сиви книги и сънували сиви сънища.

Веднъж на другия край на света, отвъд осем лазурни океана, девет зелени гори и десет сини планини се завихрило торнадо.
То било младо и безсърдечно. Изкоренявало вековни дървета, изтръгвало къщите заедно с основите, подмятало автобуси и камиони като детски играчки.
Торнадото изминало стотици километри, като пренареждало света по свой вкус. Постепенно се уморявало и губело сили като пътник, който се приближава към целта си. От джобовете на торнадото се ръсели крави на петна – те падали на нови поляни и без дори да се огледат, започвали да пасат.
Торнадото изпускало загребани розови храсти, тротинетки, плажни чадъри, кученца с палтенца… С всеки километър то губело плячкосаните вещи и ставало все по-чисто и леко.

Когато стигнало до сивия град, от торнадото бил останал само топъл дантелен дъждец, а между капките му се носели няколко шарени пеперуди.
Било призори и всички спели. Малкото торнадо пристъпвало на пръсти по сивите улици. То се разкайвало за бедите и злощастията, които причинило в буйната си младост.
Вече не искало да пречи на никого. Минало между къщите, без да премести нито една прашинка. Не измило стъклата. Не избелило прането. Не поръсило личицата на бебетата. Не помилвало с хладни пръсти челата на старците.
В ушите на торнадото още кънтяли виковете на ужасени хора.
Нямало как да поправи грешките си, искало само да не направи нови. Можело да помогне на сивия град, но не посмяло, защото се страхувало от последиците.
Затова, преди да напусне сивата долина, старателно събрало всичките си пъстри пеперуди, увило ги в една чиста носна кърпа и се отдалечило, без да остави следа.

По невнимание, малкото торнадо забърсало с лакът сивото знаме, което висяло унило на пилона пред общината. В плата, освободени от столетни паяжини и кора от прахоляк, просветнали няколко пъстри букви.
Някога, много отдавна, в знамето били втъкани думите: Светът е шарен.

Но торнадото погледнало назад, видяло блесналите букви, върнало се, замазало ги с шепа мръсотия от съседния покрив и си отишло.

Този път завинаги.