Прочетох новата книга на Христо Карастоянов.
Не я прочетох бързо. Сега виждам, че съм я получила по пощата на 14 май, значи преди две седмици.
Прочетох я по-бавно, отколкото ми се искаше, с прекъсвания. Носих я в чантата си. Спирах, пак четох.

Започва брутално, после преминава в обикновен ужас, който ескалира и постепенно зъбите ти изтръпват и в устата ти изплува кисел вкус на желязо. И после идва краят, пак, наистина.

Две неща ме дразнеха през цялото време.

Начинът, по който в началото на всяка част от романа не се разбира от първия момент за кого става дума, за Гео Милев или за Шейтанов.

И начинът, по който са изписани датите и годините – не с цифри, а с букви. Дезориентиращо, объркващо, размазва времето, както се размазва с тояга череп на арестант.

Гледах как шарена София се взривява и почернява. Гледах как младите с поезията и с перчемите се оттеглят заднишком и ги няма, няма.

И как красивото лице на Мила потъмнява и потъва.

И когато прочетох последното изречение, разбрах защо датите и годините са изписани словом.

Защото това е хроника на две предизвестени смърти
и за да се отдалечи, с няколко букви поне, краят.

…

*За този роман Христо Карастоянов получи наградата „Хеликон“ за 2012 година.

.
„Името” е роман за една жена. За живота й след смъртта.
Мъртви са близките й. Миналото й. Страната, която тя познава. Мъртво е бъдещето, за което я е подготвяла собствената й царствена кръв.
Тя живее живот на удавник.
Живот на удавник, отнесен от мътното, бързо течение на революцията. Преплувани морета от мръсна резеда. Пристанища, пълни с отчаяни и озверели хора.
А после – бавната, плитка, застояла вода на селския живот. Прозорците гледат към балкана и към полето, но тя никога не отива там.
Спомените й са за случки, които не е преживяла. За разговори, в които не е участвала. За шеги, на които са се смели други хора.
Непреживени спомени, взети от вестниците.
Самозванки се опитват да си присвоят името й.
Чужди мъже развяват нейното знаме с нейния герб.
Други жени, принцеси и царици, се омъжват, а тя остава сама и на никого, защото на земята няма равен и достоен за онова име, което тя никога не успява да изтръгне от себе си и да забрави. Тя е най-малката сестра, за която няма принц и приказката й никога не се състоява.
Умна жена, която използва своята интелигентност единствено за да си припомня коя е и да се опитва да забрави коя е.
Наблюдателна, всевиждаща. През дебелия слой вода, от дъното на самотата си, вижда смешното и ужасното, но нито се смее, нито плаче.
Има още →