Русе!

Изображение

 

Ще ви кажа.
Щастливите времена са, когато има кой да дойде да те прегърне, кой да те извика, кой да те посрещне, когато има кой да поплаче и да се посмее с тебе, когато има кой да ти попее и когато има кого да обичаш.
Например Русе и аз.

Никога няма да забравя как, след всичко, след всички сладки часове, накрая, Михаела и Василена ми попяха.

Красив град е Русе.

Била съм там, в дома на хората и книгите при Ваня Хинкова, вече много пъти през тези 8-9 години. Виждам как растат децата на приятелите ми, защото аз имам приятели там. Радвам се на новите лица. Прегръщам си букетите, рисувам котки, трепя комари, вечерям в „Кралска закуска“, казваме си тайни със Събка и си говорим за офталмологичните проблеми на чорапените зайци с Нели, докато Йоанна е на море, а Ива също липсва, защото е заета да подстригва кучета… Имам си живот в Русе, имам повече живот с всяка нова среща.

Вече ми липсвате ужасно. Такива сте!
Слава Богу, вие сте точно такива. ❤

Обичам.

Понякога, от страх да не се натрапваме, спестяваме на хората около нас милите мисли и думи, които имаме за тях.

Понякога, за да не нарушим работната етика, не казваме на колегите си колко важно за нас лично е тяхното присъствие, че точно те са пред очите ни и че като се усмихнат, работата ни олеква и става радост.

Понякога не можем да забравим как са ни разбирали криво.
Направиш нещо мило и те приемат или за идиот, или за глупак, или решават, че имаш сексуални претенции.

И какво, да се откажем ли?!

Аз мога да си бъда аз и да правя своите неща навсякъде. Ако не бяхте вие, кое би ме задържало да не напусна всяка работа на света? В работата, както в любовта, оставаме там, където желае сърцето ни.

Понякога, от страх да не се натрапваме, спестяваме най-хубавото. И понякога го губим.

🙂

Специалното отношение

Аз съм галеник на съдбата.
Хората са добри и мили с мен. Дори хора, които не познавам. Дори хора, които не съм виждала и може би никога няма да срещна реално.
Заради стихотворенията.
Удивително е – това са просто една шепа букви, сложени в определен ред.

Сега по-конкретно.
Влизам в Хеликон – Стара Загора, и що да видя – рафта с книжките ми украсен с череши.
Книжарницата винаги е пълна с хора и работата никога не свършва.
А някой – и това е моята адашка Мария! – някой е отделил време, намерил червено и зелено, а червеното – на точки, и изрязал той черешки, и предизвикал този някой прилив на щастие и благодарност в моето сърце.

Ако някой те накара да вървиш с него една миля, ти извърви две. Ако служебното ти задължение е да продаваш книги, ти изрежи черешки.

Благодаря!


(на снимката – Таня в стихията си)

Една дума: Хеликон

DSC01067

Хеликон – Стара Загора

Преди години в една книжарница управителят ме попита:

– Мария, какво ще правим с тази твоя книга, „Меко слънце“?
– В смисъл?
– Нито една бройка не сме продали.
– А ти купи ли си я?
– Не.
– А някой от твоите колеги?
– Ние книги не купуваме! – каза ми той. – По цел ден сме сред книги, стига ни.
– Ами – отговорих му аз, – „Меко слънце“ се изчерпа и току-що я допечатаха. И знаеш ли, в Хеликон се продава много. И всичките книжарки там я имат и ми поискаха автографи.

В заключение – Хеликон продължава да съществува и да отварят нови книжарници и в други градове. Сигурно обяснението се крие и в следващите пет думи.
Пет думи: хората, които работят в Хеликон.

Толкоз.

vania

Ваня Хинкова, Хеликон – Русе