Нормални тревожни хора

Започнах новата година с едно интервю, в което двеста пъти повтарям думата „хора”, и с две книги със заглавията „Тревожни хора” и „Нормални хора”.
Въздържанието увеличава удоволствието и като не бях чела от доста време книга на един дъх, сега успях с цели две.
Може би е добра идея да ги сравня? И двете явно са достатъчно увлекателни. И двете са успокояващи с факта, че ето на, има и по-притеснени и напрегнати хора от мене. И в двете има хубави мисли, които да запомня и после да ги въртя в ума си, да премислям и да се радвам, когато видя как добре пасват в разни ситуации.
И двете не текат гладко като горещ мармалад, а имат дразнещи прекъсвания – и в историята, и стилистично, но не чак толкова, че да ги зарежа на средата.

По принцип не пропускам книга на Бакман, въпреки че те не са еднакво силни, поне според мен. Дори ми беше любопитно „Тревожни хора” (превод от шведски: Любомир Гиздов) от кои ще бъде, от любимите или от поносимите. Е, някъде по средата е. Особено в първата половина диалозите ми звучаха нелогично, чак глупаво, всички герои говореха думи без видима логическа връзка и това ми беше неприятно. Постепенно с напредването на книгата глуповатите диалози взеха да стават по-обясними, а проницателните размисли и наблюдения да преобладават, така че накрая се почувствах удовлетворена. В крайна сметка и тази книга се оказа една хубава, лековита приказка за възрастни. Аз обичам така. Отделно от това, безкрайната поредица от уж сюрреалистични подробности и ситуации ме забавляваше на всяка страница. И това също много ми харесва.

„Нормални хора” на Сали Руни (превод от английски: Боряна Джанабетска) беше в списъците с важни книги на няколко човека и това привлече вниманието ми към нея. Милите книжарки от „Сиела” в стария мол ми намериха първо нея, така че „Някой си господин Пекелни” (също настоятелно препоръчвана от мнозина) ми остана за следваща покупка някой път.
„Нормални хора” ми причини страдание. Тя разказва за двама души, които просто са един за друг, и го чувстват, и го знаят, но все не успяват да се разберат, по някаква причина просто не умеят да разговарят. Мисля, че всеки си има една такава любов за цял живот, някой любим, сродна душа, човек, у когото сърцето ти остава завинаги, но вие не оставате завинаги заедно, а отново и отново се разделяте, разминавате, изоставяте – а любовта си остава жива. Кораво копеле е тази любов.
Сали Руни връща чувствителността на отдавна загрубели места по кожата и в душата, преобръща пластове от време и припомня много непрежалени загуби.

Да, и двете книги заслужават да им се отдели време. Препоръчвам.

Носорози и депресия – 7 романа от 2018 година

Текстът е написан за любимия сайт ТОЕСТ и първо бе публикуван там.

Читателската ми година не беше препълнена. Може би защото съм прочела по-малко книги, между тях остана повече време и място да отекват, да мисля за героите и събитията, да продължавам да преживявам книгите и дълго след като съм ги затворила.

Другото, което направи 2018 по-различна от предишните ми години на читател, беше това, че започнах много повече четива, отколкото завърших. Научих се без чувство за вина да оставям онези, които не са ми интересни. Това е борба на характери! Елате и ме накарайте да ви обикна. Дала съм ви шанс, донесла съм ви вкъщи, отделила съм време за началото ви – дръжте се очарователно, бъдете харизматични, вадете гълъби от ръкавите си, заведете ме там, където сърцето ми копнее да отиде, дори и ако умът ми не е подозирал за тези тайни желания. Вие сте книги, нали? Бъдете всемогъщи! Не ми се оправдавайте – „ами аз тука имам слаб момент”, или пък „изчакай ме да се потуткам 300 страници, после ще стана интересна”. И най-вече, не ми излизайте с номера от сорта на „мене всички ме четат, ти защо се мислиш за по-умна от всички”.

Четенето е като любовта, трябва взаимност. Не се влюбвах често през 2018, но все пак получих доста от нея. Давам примери:

 

„Спасението на Хенингтън” на Патрик Нес, преведена от Златка Миронова. Прочетох я на един дъх в бяла стая, върху бялата завивка на бялото си легло, на светлината на бяла лампа. Патрик Нес е един от любимите ми автори в последните години. Когато ми се чете нещо увлекателно и пълно с изненади, избирам негова книга и досега не съм се разочаровала. След трилогията „Живия хаос” и романа „Жената жерав”, това е петото заглавие, което ме държи до последната страница. Историята е донякъде фантастична. Разказва за едно постапокалиптично общество, оцеляло след войни, предателства и престъпления, за които всеки носи някаква вина, дори и 50 години по-късно. Всички книги са били унищожени, от историята е останало само онова, което вятърът е донесъл, предания, легенди, и едно свещено писание. Светът е като новороден след всичката пролята кръв, и би трябвало да започне начисто. Би трябвало, да. За половин век градът се е възстановил – с богатството и бедността, с безкористната саможертвена любов и с черните пороци, присъщи на човека. Романът показва какво е политиката и как може да се използва и за добро, и за зло – това ми беше много интересно. Говори за важни теми като паметта, расизма, религиозното заслепение, лудостта на тълпата, любовта, любовта, любовта. Просто е невероятно, че това е първата книга, която Патрик Нес е написал – майсторска работа е. Освен това навсякъде е пълно с носорози.

 

„Зелените очи на вятъра” е най-новата книга на Здравка Евтимова. С всяка следваща творба все повече се привързвам и обиквам тази авторка. Езикът й е изключително поетичен, има страници като стихотворения, макар че си е проза от край до край. Гласовете, погледите, лицата, докосванията, раните, всичко е разкрито така, че го чувствам и го усещам. Така се вживявам, докато чета, че забравям къде съм. На друга страница пък разказът звучи като притча, думите стават малки, а смисълът им израства над тях и се изправя като планина. И както е красиво, изведнъж се случва някакъв ужас, нещо унизително и горчиво, от което искам да се свия като куче на пода и да скимтя, защото е непоносимо. Нещата се повтарят, жените в този род горят в един и същи огън, а всяка реагира различно и се спасява по различен начин. Красивото и грозното пулсират и се преливат, преминават от едното в другото, любовта става проклятие, гордостта става къща, парите стават безсилие. Мъничкото момиченце с черната тениска и голямата мама Дарина сега са пред очите ми, седят от двете ми страни, докато пиша това, така се чувствам.

 

„Депресията ме обича” е новата книга на един от най-добрите и умни хора, които познавам. Веселина Седларска разказва историята на собствените си отношения с депресията, но по такъв открит към света и загрижен за всички начин, че личната история се разширява. С любопитни препратки към историята, със случки от ежедневието, с проницателни наблюдения и разсъждения за нашата съвременност, Веселина Седларска рисува широка и живописна картина. Текстът създава връзки между преуморения, сто пъти разочарован, с разбито сърце човек – и живия, бушуващ, неустойчив, изменчив свят. Тя е мозайка от въпроси и отговори, споделен опит и търсене на опори в цялата несигурност и вътре, и извън личното. „Депресията ме обича” е естествено продължение на предишната й книга, „Кладенецът”, и двете са хубави, но новата ми звучи по-овладяно и цялостно. Дори отклоненията водят към целта – осъзнаване на причините, назоваване на проблема, отърсване от сковаността и безсилието, които депресията ти стоварва отгоре. Темата е сериозна и разработена задълбочено, но в същото време всичко е написано острумно, забавно и трогателно. В книгата има радост и жизнерадост и макар че не е точно художествена литература, четенето й е удоволствие.

 

„Забранете тази книга” на Алан Грац, преведена от Елена Павлова, е важно четиво, макар че е за деца. Има ли нещо по-важно от децата? Даже най-смотаното и затворено детенце носи в ума и сърчицето си цял свят, и може да промени света. Но когато човек е зает с толкова много важни и неотложни работи, не всеки ден му остава време да обърне внимание на детето си, всеки от нас го знае. А ако в семейството има две или повече деца, все някое остава пренебрегнато. А когато се съберат 20 деца в един клас, или 2000 деца в едно училище – това е просто тълпа от деца. Трябва да има ред, иначе и за две стотинки работа няма да се свърши, нали? Логично е. И често се вземат решения за доброто на всички, и не може то всеки да бъде изслушан, нали? Обаче, да се върнем стъпка-две назад. Даже най-смотаното и затворено детенце може да промени света. И Ейми Ан, едно умно, но прекалено мълчаливо момиченце, което прилича на мишка и само чете книги, точно това прави: поставя си цел, намира съмишленици, открива приятели, измисля стратегия, води война. И побеждава. А като добавим, че всичко се върти около четенето и любовта към книгите, става ясно: „Забранете тази книга” е просто задължителна за прочит от цялото семейство.

 

Когато през 2017 година излезе романът „Бьорнстад” на Фредрик Бакман, бях сигурна, че това е най-добрата му книга. Неговите романи излизат на български език доста скоро след издаването им на шведски и това ни дава възможност да наблюдаваме как се развива стилът му. Казах си – ето, тук са събрани всички страстни герои, шантави образи и обикновени чешити от предишните книги, остроумният език е впрегнат да върши работата си още по-ефективно, без самоцелни заигравки, а всичко това е послужило за изграждането на жесток конфликт, който просто няма как да бъде разрешен. Напрежението беше непоносимо, обадих се на приятелката, която ми беше препоръчала тази книга, и й се развиках: „Какво ме караш да чета! Знаеш ли колко е страшно! Какво ще стане сега! Какво ще правим?!!”
”Бьорнстад” ми взе акъла. С колкото акъл ми поостана, мислех, че няма как да се напише по-увлекателна история.
И знаете ли какво стана? Фредрик Бакман написа продължение – „Ние срещу всички” (преводач – Любомир Гиздов), и то не беше по-слабо от „Бьорнстад”. Този автор така говори за любов, че докато чета, и аз съм влюбена. Така пише за хокей на лед, за езера, за съблекални, за кръчми, за родителство, за агитки, за китари, за предразсъдъци и предателства, за оцеляване, за чест и за победи… за всичко, което героите му виждат и преживяват, че аз също умирам и се съживявам с тях. Аз не понасям спорта, знам, че има нещо, наречено „спорт”, но то изобщо не ме вълнува. А докато четях книгата, бях хокеен фен и треньор и играч и собственик на отбора. Писател, който може да ме запали по хокея, е великан.

 

„Братоубийците” на Никос Казадзакис, преведена от Драгомира Вълчева, е книгата, която започнах да чета в небето. Бях в един самолет, както пее Висоцки, „мы летали под Богом возле самого рая”. Други книги са написани с думи, тази – със слово. Тя е пълна с небеса, със звезди, с черни пътища, с възлести маслинови дървета, пълна е с морска вода и кръв. Мъчително красива книга, солена, горчива, мъдра. Началото й ме придърпа, открадна ме, взе ме. Това е от книгите, които ми се е искало да препиша. Изреченията са завършени, цели, като златни монети, а разказът тече, не спира и не те оставя да дишаш. Може би защото бях в небето – после я дочетох много по-спокойно, след кацането. Но онова преживяване беше специално за мен, тялото ми летеше там на седалката, душата ми летеше през страниците; и само тялото ми имаше закопчан колан. После кацнахме.

 

„Да живееш нататък” на Нарине Абгарян, преведена от Емилия Масларова, е прекрасна книга, която не препоръчвам на никого. Истории за войната и живота след нея. Написана е толкова нежно, с толкова много човечност и любов, вслушване в природата, със сладък език – всяка дума е като снежинка, която се топи, докато очите ти я докосват на страницата. Мисля, че е написана, за да лекува. Обаче мен ме разболя. На фона на цялата тази хубост и сладост, милосърдие, нежност и вярност – войната с нейния катран, отровата, лишенията и мъченията, изтезанията и безпричинното зло, което хората са способни да извършат. Не можех да спра да чета и копнеех всичко да свърши, не можех повече, а не можех и да спра. После няколко пъти се случи да се стряскам насън, сънувах тези жестокости, вметнати почти небрежно. След като прочетох „Аз още броя дните” на Георги Бърдаров, няколко вечери ме беше страх да ходя по улиците. След „Да живееш нататък” ме беше страх да заспя, защото можеше пак да сънувам онези неща. За човечеството е важно да има тази памет, да бъдем предупредени, никога да не забравяме, да знаем, че и вътре в нас съществува способността да правим и добро, и черно зло. Но аз не искам да чета такива книги. Много боли.

Бьорнстад

Доколкото знам, Фредрик Бакман е написал 5 художествени романа, и те всички са преведени на български.
Единия от тях не съм прочела още, макар че го имам – „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“.
Книгите на Бакман, които съм чела, не са еднакво хубави, и имам предвид две неща:
1. Не ми харесват еднакво силно.
2. Хубави са по различни начини.
„Човек на име Уве“ грабна сърцето ми. Радвам се, че много хора я обичат и че това доведе до нови издания, в които за щастие поправиха печатните грешки от първото и за дълбоко мое съжаление смениха чудно хубавата първоначална корица.
По книгата за бабата не си припаднах чак тъй силно, в Брит Мари се влюбих.
Имам си теория, че Фр.Б. пише прекрасни нечетни по ред (в бг-превод) книги.
Уве – Брит Мари – Бьорнстад. Първа – трета – пета.
На 2 юни Фредрик Бакман е навършил 36 години. Това означава, че пред очите ни, благодарение на Сиела, един писател се развива и показва възможностите си, а ние сме негови съвременници и можем да следим какво се случва, да се радваме, да се разочароваме, да се радваме още повече и да не спираме да се надяваме на още.

Не искам да ви издам какво се случва в „Бьорнстад“. Мога да кажа, че ми беше много трудно да я чета, защото нещата са заплетени много майсторски, увлекателна е… и ужасно мъчителна на места.
Знам, че има хора, които смятат Бакман за елементарен и декларативен, аз пък тях ги смятам за претенциозни. Да, особеност на неговия начин да разказва е, че често назовава нещата много директно. Позволява си съвсем непрофесионално да казва как се чувстват героите, да съобщава страховете и надеждите им, да казва как са сега и как ще бъдат след малко – ами елементарно е, разбира се. Обаче той го прави по такъв начин, че въздейства, увлича те, надъхва те, не можеш да оставиш книгата, даже когато ти се иска да я хвърлиш в другия край на стаята. А и освен че казва нещата, той и ги показва, някак успява да ти ги внуши, в бърз порядък, динамично да те вкара в кожата на всеки от тях, така че за всеки да ти стане мъчно.

Да, на моменти говори мъдрости… само че те наистина са мъдри и аха-аха да прескочат ръба на баналното – но нито за момент не го прескачат наистина.

И още нещо – при цялата си яснота, кристална, режеща, той разказва и описва нежно. Можеш да усетиш аромата на череши, можеш да вкусиш снежинката, която докосва езика ти. Наред с цялата грубост, бруталност, циничност, които са си там, защото те наистина са си там.

В предишните книги, струва ми се, Бакман много повече е разчитал на ефектната фраза, на смешните сравнения, на точните, смели метафори. (Преводът и на тази книга е на Любомир Гиздов, само книгата за Уве е преведена от Цветана Генчева, значи промяната си е от автора, а не от преводача.) В „Бьорнстад“ езикът е много по-пестелив. Стилът му се разпознава, пак си квичах от кеф заради хубави изречения тук и там, но бях много по-дълбоко потопена в историята.

Тук става въпрос за сблъсък на ценности, за принципи, за отговорност и за решения, за бедността, страстта, любовта и приятелството. Оф, така, като говори човек крайно обобщено, в един момент думите му може да се отнасят за всичко на света! Ама не искам да ви издавам за какво става дума, искам и вие да се мъчите, както се мъчих аз.

Мъчих се. Заради всички герои в тази книга се измъчвах.
Заради някои – повече.

А самото четене беше все на места злачни и приятни. Един час четох на тераската на нашия Хеликон и се чувствах VVVVVIР (даже стол ми дадоха, само за мене). Четох също до шадраван под цъфтяща липа. Пред библиотеката (излязох предсрочно от един македонски и от един естонски филм, защото не можеха да се сравняват с недочетената ми книга). Накрая си я довърших у дома.
На моменти имах нужда някой да ме държи за ръката, толкова ми беше напрегнато. Обадих се на Ива, нали е редактор, знае нещата, и й изквичах – ужасно е! Тя ми вика – ти докъде си стигнала? До 265 страница! О, после ще стане още по-ужасно.

Ако не бяха книги, а питиета, „Човек на име Уве“ щеше да е джин с тоник под розов храст. „Бьорнстад“ е тройно уиски, естествено – с лед. В мазе.

Не знам успях ли да кажа, че „Бьорнстад“ е много силна, задълбочена, смислена, и на всичкото отгоре – красива книга? Така мисля. Много я харесвам.

Сега какъв ли цитат да приложа, за да разберете колко е страхотна, без да разберете какво става там вътре, да си го откриете сами, докато четете?
Ще го кажа така – ако сте като мен, на моменти ще ви бъде трудно, но ще бъдете щедро възнаградени за усилието.

Ще избера цитат от страницата, на която отворя случайно – каквото ви се падне, това ще е.

„… никога не можеш да се подготвиш за чувствителността, която идва с появата на децата ти. Не чувствата, а чувствителността. Петер не бе предполагал, че е възможно сетивата му да са изострени дотолкова, че едва да издържа да живее в собствената си кожа. След раждането на Исак дори най-тихите звуци ставаха оглушителни, най-малката уплаха се превръщаше в ужас, всички коли започнаха да се движат по-бързо, а той не можеше да гледа новините, без да получи нервен срив. Когато Исак умря, Петер си мислеше, че ще се вцепени, но вместо това сякаш порите му се отвориха и дори самият въздух започна да му причинява болка. Само един недоволен поглед от страна на някое от децата, особено дъщеря му, можеше да разкъса гръдния му кош на парченца. Докато растеше, искаше единствено животът да се забърза, а сега най-голямото му желание е всичко да се забави. Часовниците да спрат и Мая никога да не порасне.

Обича я нечувано много заради това, че винаги го кара да се чувства глупав. Не ѝ е помагал с домашните от години, но тя все пак му задава въпроси от време на време, просто заради жеста. Когато беше малка, Мая се преструваше, че е заспала на задната седалка, така че татко ѝ да я отнесе вкъщи на ръце. Той винаги се оплакваше, когато трябваше да мъкне както торбите с храна, така и дъщеря си, докато в същото време бута количката на Лео, но тайно обичаше здравата прегръдка на Мая около врата му. Именно по това разбираше, че се прави на заспала. Когато наистина спеше, тя бе като кофа с вода в ръцете му, но когато се преструваше, заравяше нос дълбоко в шията му и го прегръщаше така, сякаш се боеше да не го изгуби. Откакто Мая стана твърде голяма за това, тези мигове липсват на Петер всеки ден. Преди година дъщеря му си изкълчи крака по време на спортен полуден и той отново трябваше да я пренесе от колата до къщата. Никога не се е чувствал като толкова лош родител, колкото когато осъзна, че му се иска тя да си изкълчва крака по-често.“

А пък вие – ако щете.

Брит-Мари беше тук

„Човек на име Уве” излезе преди две години и ми реши един проблем. Толкова харесах тази книга, че вече не трябваше да търся подаръци. Юбилей, ново жилище, рожден ден – скок в книжарницата, куп един Уве и готово. Любима книго, толкова много те харесвам аз!
После излезе втората книга на Фредрик Бакман, и при толкова високо вдигната летва, пак не можа да ме разочарова. Тя е странна книга за мен. Докато я четях, ми беше интересно и вълнуващо, и бабата на Елса ми хареса, разбира се, и самата Елса… абе докато я четях, ми беше хубаво (което аз търся и обичам в тоя живот), но общото впечатление от книгата не ми е тъй съвършено и гладко като крем-карамел. Имах си смущения за нея.
И ето. „Брит-Мари беше тук”.

Ето това е книга. С всички книжни прелести на „Уве”, но без недостатъците на Бабата, от хубава по-хубава и още по-хубава дори. Стилът е издържан, сочен-сладък, крем-карамел и череши (в историята няма такива, читателското ми преживяване е това).
Фредрик Бакман за трети път прави същия номер, и аз за трети път се хващам:

55555555Взима един герой, който е неприятен, досаден, направо противен, и който няма абсолютно нищо общо с мен… и по най-интересен и ловък начин ми показва колко този герой е добър, умен, трогателен, нежен и сладък, и как прилича на мен, и дори ме кара аз да искам да съм като него във важните неща. Бабата на Елса е някак външно шантава, а й липсва чиста лошотия, липсва й малко сол и пипер, а пък прекалено надълго и нашироко разказва сложни приказки, изсмукани от пръстите, сигурно затова от второ замина далеч назад на трето място в личната ми класация за Бакманови главни герои.

А Брит-Мари дели първото място с Уве. Да.

Брит-Мари е над шейсетгодишна. На нея й предстои да направи всичко за първи път, ето колко млада е тя. Някои думи не ми лягат удобно на езика. Ето например изречението: „Аз съм на 41 години и в момента съм в петото си десетилетие.” Абсурд! Глупости! Виж ме мене. Сега чуй изречението. Глупости!
Е, добре. Брит-Мари е на 63 и тя прави всичко за пръв път. Ние с нея сме точно толкова млади. Не ми се правят изводи, който има време, да си ги направи сам.
Тя се запознава с нови хора. (Аз ли не знам колко е трудно това и как за всяка стъпка и всяко изречение трябва да се събере решителност) Сближава се. Ох, как ще намеря това, което искам да цитирам, сред всичките ми маркировки и отбелязвания с един и втори и трети цвят и… Да, ето.

Брит-Мари спира, без да се обърне. Свен се прокашля.

– Имам предвид, че аз, такова, не исках да те карам да се чувстваш… така, както се почувства. Никога не бих искал да бъда някой, който те кара да се чувстваш… така.

Тя затваря очи и кима. Изчаква разумът й да изпъди чувствата, които я карат да желае Свен да я докосне.

– Ще взема прахосмукачката – прошепва тя.

Знае, че той гледа след нея. Крачките й са неловки. Все едно е забравила как да върви, без да се настъпва. Думите й, насочени към него, са като живота в хотел – нови и странни, а разговорите им са като предпазливото опипване на стената на непозната стая в търсене на ключ, който всеки път включва различна лампа от тази, която си очаквал.

Ей така разказва Фредрик Бакман.

Има още

Баба праща поздрави и се извинява

Да ви кажа за „Баба праща поздрави и се извинява” – изд. Сиела, превод от шведски Любомир Гиздов, Дамян Дамянов – художник на корицата.
Това е новата книга от Фредрик Бакман, авторът на „Човек на име Уве”. Купих я и няколко дни просто си я имах. Поглеждах я, изправена ей там, върху планина от книги за четене (за повечето пари съм давала, други отдавна вече трябваше да съм върнала, но от шиене доста време не четох хич. Все пак и правенето на хора не е работа без значение!)

И я прочетох.

Първите две глави ги прочетох в маршрутката, с която за последен път отидох до Раднево и обратно. Доста се смях и малко поплаках (на стр. 31 за първи път). Мисля, че това беше подходящ завършек на един важен и много хубав период от живота ми.

Няма защо да отлагам, веднага ще ви кажа – „Баба праща поздрави и се извинява” не ме разочарова.
Като знаете колко много, ама многомного обичам книгата за Уве, това си е отличен резултат.
Книгата за баба ми хареса. Най-много заради смешните неща в нея. Заради приказно хубавата бойна баба и заради Елса. Заради майката и нейния овладян начин да прави нещата. Овладяно.

Има още

Човек на име Уве

Книгата се казва „Човек на име Уве”.
Написана е от Фредрик Бакман и е преведена на български от Цветана Гечева. Издадена е от Сиела.
От вас се иска да оставите това, с което се занимавате в момента, и да я прочетете.
Защо?
Защото!
Защото НЕ СТЕ ПЪЛНИ ИДИОТИ! 🙂
uveТова е една от най-хубавите книги, които съм чела до сега. Изпълнена съм с нежност и възторг.
В нея се разказва за един дърт киселяк, който само мърмори, и който с всеки следващ ред ти става все по-симпатичен и мил.
Книгата е пълна със смешни истории, а, както каза Таня от Хеликон: „Няколко пъти се наложи да се скрия в другата стая, за да си поплача.” И аз така. Само дето не съм се крила.

Интересно, че стилът става все по-добър с всяка следваща история. В началото ми звучеше малко криво, например шантавите сравнения ми идваха прекалено много и се застъпваха, но по-нататък, със следващите страници, вече разказът потръгна по-гладко.

В карето са посочени имената на отговорен редактор и на редактор, и аз обвинявам точно тях за не съвсем малкото печатни и други грешки. На места има изречения, които не са точно изречения, защото смисълът им се губи. Просто ви предупреждавам, че ще се натъкнете на тях. Едно леко примерче, сега го мернах: „Жените с емблемите на гърдите, които пушат като комини, се разпищяват уплашено.” (Кои пушат? Жените? Емблемите? Циците?!)
…но няма да ровя да търся още примери, по-добре да избера някое сладко сравнение. Ей сега.

„Смехът й го стряска. Сякаш е карамелен и някой го е изсипал прекалено бързо и сега той бълбука във всички посоки. Никак не отива на сивия цимент и на правите ъгли на плочите в градината. Звучи завладяващ, закачлив, смях, който не се съобразява с правилата и установените норми.”

Най-хубавото в книгата са героите. Уве. Соня. Котката. (Котката ми е любима!!!) Парване. Джими. Руне. Всичките герои. Те са изключително ярки и отчетливи, съвършено фокусирани, верни и истински. Хора (и котка) от чиста, ясна порода. Такива са, че копнея да живея в този квартал и да ги познавам, и бих се надявала някога да ме поканят на гости, и за да заслужа поканата, бих била много добър съсед и…

Чувствам се обвързана със света, стегнато прегърната, обкръжена от хора, които няма да ме оставят да падна. „Човек на име Уве” ми припомни точно това, накара ме да го усетя с кожата си, направи го видимо за очите ми.

Страхотно е с каква усмихната лекота са показани взаимоотношенията между героите.

„Руне не каза нищо. За всеки, който го познаваше отдавна, беше очевидно, че през следвашите години се смаляваше. Сякаш се свиваше след всяка дълбока въздишка и никога повече не диша нормално.”

„Когато Соня излезе от чакалнята, тя тежко отпусна чело на широките гърди на Уве.
– Колко много мъка, Уве. Имам чувството, че сърцето ми бие извън тялото.
Останаха смълчани дълго, прегърнати. Най-сетне тя вдигна лице към него и го погледна сериозно в очите.
– Сега вече трябва да ме обичаш двойно повече – каза тя.
Тогава Уве я излъга за втори и последен път. Каза, че ще бъде така, макар да знаеше, че няма начин да я обича повече, отколкото вече я обичаше.”

„Сега е шест без петнайсет и котката седи по средата на кухнята. Личи й, че е недоволна, все едно Уве й дължи пари. Уве отвръща на погледа й подозрително, както обикновено се гледа на котка, която е звъннала на звънеца с Библия в лапите, също като свидетел на Йехова.”

(Снощи дочетох книгата, при това със спирания, за да удължа удоволствието,а сега, като разгръщам напосоки, за да избера цитатчета, пак се зачитам и се сещам чак след няколко страници, че търсех нещо.)

Отделните разказчета са кратки и бързи, с много смешни диалози, и от пет изречения всичко ти става ясно. И постоянството, и внезапните жестове, всичко е точно на мястото си, непоклатимо, все едно винаги е било така и ти винаги си го знаел.

„Може би мъката им заради децата трябваше да ги сближи. Само че на мъката не може да се разчита. Когато хората не я споделят, има голяма вероятност тя да ги раздели.”

Уве е монолитен. Цялостен и цял, дори когато си противоречи – например не иска да даде и стотинка повече от минималното, защото мрази да го мамят, но всеки ден отива, разчиства снега и засажда в замръзналата пръст ново цвете, а на другия ден го изхвърля и засява следващото. Розови цветя.

Уве е адски досаден и е прекрасен. Фредрик Бакман го е избрал, за да покаже с него какво значи да си жив, да не си жив и да си умрял. Три различни неща са.

Той държи най-много от всичко на качеството, а така и не успява да се самоубие. Това е най-смешното от цялата книга. Той опитва отново и отново, но постоянно му пречат.

„Ето защо сега Уве стои пред надгробния камък на Соня и едва успява да каже колко много се извинява.
– Човек така се увлича, когато се бори с хората. Истината е следната: просто се налага да ме почакаш още малко. В момента нямам време да умра.”

Уве е техничар и майстор, поправя нещата и избягва хората, но всъщност е най-милият човек на света и смисълът на живота му е… Уф. Не съм на нивото на автора, и това, което той показва просто и красиво, има риск аз да го кажа сантиментално и лигаво. Затова спирам да говоря за книгата. Само ви казвам с цялото си сърце:
Прочетете „Човек на име Уве”!
Още в началото ви казах защо. 🙂

И едно писмо.
„Скъпи Уве,
Моля те да ме извиниш, че се свързвам с теб по този начин. Лена от вестника ми каза, че не искаш да се вдига шум, но бе така любезна да ми даде адреса ти. За мен случилото се е много важно, а не искам да съм от хората, които пропускат да го кажат, Уве. Уважавам нежеланието ти да ти благодаря лично, но ми се иска поне да те представя на хора, които винаги ще ти бъдат благодарни за куража и самоотвержеността. Вече няма хора като теб. Благодарността дори не може да изрази това, което чувствам.”