радвай се, че не е форсминорно.

 Снощи не отидох на коледния ни концерт. Пропуснах си десерта на годината, най-сладкото, любовно, искрящо събитие. Тъй се наложи.
В 20 часа концертът започва, аз в 18 пристигам от София в Стара Загора.
Сложих си червило, включих коледните лампички, увих се в гирлянди (вие знаете ли, че те топлят?).
Сипах си уиски в кристална чаша. От опит знам, че питие в кристална чаша разкрасява жената. Когато премине от чашата в жената… има всякакви случаи, затова зачаках да ме включат на живо, да поздравя Марина, Венци и Антони, и публиката мила и любима.
То беше като в бъдещето, научна фантастика, през четвърт тон километри си говорим и се гледаме… все едно бях вече поне в 2020,  ЧНГ.
После започна следващата песен и аз започнах да си давя мъката в уиски… те пък още ме гледали… ма карай де.
Беше странно да гледам концерта, а да не съм там. Като от оня свят. От Стара Загора, имам предвид.
И още, като хъш се чувствах.
“ … И те ходеха често на брега на Дунава и гледаха зелените хълми на България. Тя е там, усмихва им се, вика ги, говори им, показва им небето си, показва им огнищата им, възпоминанията им, мечтите им… Дунавът величествено и тихо се синее между тях и нея, като една бара. Една крачка само — и в нея са; един вик само — ще ги чуе. Как е близко и как е далеко!…“
Но бях и мила, и драга. Знам го, защото изпитвам същото към „Джазът пее на български“, а това винаги е споделено, ако е несподелено – значи не съществува.
Благодаря.
Живея в очакване на следващия концерт.
И мажор, повече мажор през новата година.