Мили козлета!

 

Мили мои деца!
Пиша ви, защото ми беше много трудно да се отдалеча от къщичката ни. Ако се върна и ви видя, не знам дали ще мога повторно да измина същия път. Пощата е бавна, докато писмото стигне до вас, и докато получа вашия отговор, ще минат няколко дни и ще имам време да помисля.
Знаете, че баща ви замина отдавна и не се е обаждал. Остави ме сама със седем палави деца. Казвала съм ви, че е на работа в чужбина.
Но не е така.
Баща ви живее в съседната гора с една овца.
Не го упреквам. Разбирам го. Той не избяга от мен, а от вас. И на мен много пъти ми се е искало да се спася. Седмина сте. Седем момчета. Всеки на свой акъл, всеки тегли към себе си и ми доказва защо не съм права, какво съм длъжна, какво пак съм забравила и защо съм ужасна майка. Отдавна спрях да броя по колко пъти на ден сърцето ми спира от ужас – някой се катери по покрива, друг хрупа соли за вана, трети се събрал с лоша компания, четвъртият и петият се бият със шестия, а седмият си свалил памперса, ходи из къщи и… И още: 7 легла за оправяне, 7 чинии за пълнене и после за миене по три пъти на ден. И по 28 чорапа, нахвърляни по пода всяка вечер.
Тази сутрин намерих три мръсни чорапа в синия супник.
Той ми е от мама!
Нищо, че бяха в супника. И нищо, че бяха мръсни.
Но защо три???
Не мога повече. И да мога – не искам.
Още съм млада.
Научих ви на най-важните неща за живота – да се прехранвате, да се пазите, да се държите един за друг.
Но може би греша?
Може би просто съм изтощена. Нямам сили, деца. Не бях се поглеждала в огледалото от месеци. Днес надникнах… Рога. Брада. Миглите ми побелели…
Хубава съм.
Мили деца, не се безпокойте за мен.
Не съм далече и не съм ви изоставила. Просто е жизненоважно да си почина.
Пишете ми как сте. Как виждате бъдещето. Предложете някакво решение.
Пазете се от вълка.
Аз… аз сигурно ще се върна. Не знам. Може да навестя баща ви. Не сме скарани. Ще му разкажа за вас, може да дойде да ви наглежда, докато възстановя силите и равновесието си.
Мили, мили козлета.
Не ме съдете твърде строго. Когато пораснете, ще ме разберете.
Пазете се.
Обичам ви.
Целувки по рогцата.
До скоро.
Или не.
 

 

– Бог да ви благослови! – каза жената…

 

– Бог да ви благослови! – каза жената, след като Кейт пусна няколко монети в отворената й длан.
Следобедът беше много горещ. В подлеза ставаше течение, но въздухът, макар и с една идея по-хладен, носеше силна тъпа миризма на плесен, влага и клозет.
Кейт се опита да задържи дъха си. Стори й се, че миризмата се издига от цялото тяло на жената пред нея.
Август се пукаше по шевовете от горещина, а жената беше загърната в няколко ката мръсни шалове и под тях тъмнееше палто. Беше по мръсни плетени чорапи. Единият беше скъсан и между кафявите влакна вълна се подаваше кафяво-черен палец с дебел жълт нокът. Седеше върху разкъсан кашон. Единствените открити части от нея бяха зловещият палец, тънката жълтеникава китка, дланта – сива и малка като на маймунка, и две огромни черни очи край тънък дълъг нос.
Кейт вида жената първо като по-тъмно петно. Безформена купчина дрехи в периферията на погледа в мига на ослепяване, когато от светлината на парещия следобед се гмурна в сумрака на подлеза.
Купчината помръдна, отвориха се очи, малката маймунска ръчичка щръкна. Кейт автоматично се наведе и постави върху нея монетите, които си беше приготвила за билет.
– Бог да ви благослови…
„Тя говори…“ – смая се Кейт. Отстъпи няколко крачки, загуби равновесие.
Вместо да свикне със здрача, съвсем й причерня. Коленете й омекнаха. Потърси опора, облегна се на стената и се смъкна надолу. Клекна.
– Чакай, че е мокро – някой подпъхна под нея картон и натисна раменете й. Кейт безсилно седна.
– Милата, цялата настръхна.
Наистина, потта й се вледени от допира със стената. Кейт се преви и прегърна коленете си.
Една твърда ръка натисна главата й надолу:
– Дишай, дишай!
Миризмата вече беше почти поносима.
– Свиква се.
Гласът беше почти гальовен. Кейт с благодарност усети как на раменете й поляга нещо меко, топлината потече по гърба й. После падна нова завивка, като пелена, затрупа я. Доспа й се, потъна безпомощно, без памет…
– А така! Браво! Така.
Кейт направи усилие, отвори очи. Върху лицето й имаше нещо мъхесто, бодливо, задушаващо.
Помръдна, замахна с омекнала ръка, усети хлад върху дланта си.
– Дръж, да не речеш, че съм неблагодарна. И… Късмет.
Кейт стисна шепата си – бяха монети.
Чу ситни стъпчици, които се отдалечават. После се приближиха пак, някой грубо я дръпна за двата крака едновременно и я повали настрани. Ловко й смъкнаха сандалите.
– Тези скоро няма да ти дотрябват.
После остана само студен мрак, ехо, после мазна, миризлива тишина.