Любимо Русе!

❤

И изобщо, Нева!!!!!!!!!!!!!
Не ме закачайте, малко се главозамаях.
И утре в 10,45 ПАК съм на зъболекар, но това е справедливо и няма да отроня нито звук по въпроса. 
Защото Нева!!!!!!!!

Ае.

„Мария е портвайн: сладка е, зашеметителна и те кара да се смееш щастливо на неща, които друг път може и да те плашат. Тя знае какво прави (на с. 79 е обяснила кратко и ясно защо пише нещата, които пише) и умее да го прави великолепно. Няма такова нещо като „съвременна българска поезия“ без Мария на първи ред. Хайде да се разберем най-сетне – да си по избор фрустриран не е артистично, а лузърско. Да си унил и втренчен в трансформациите на пъпа си не е интересно дори за пъпа ти. Да изчопляш черното на бялото и блудкавото на вкусното не те прави задълбочен, а досаден. Защо на човек в нашите характерни културни и поетически условия му трябва някаква индулгенция, за да обича Мария Донева и да иска още? Защото тя се наслаждава на нещата и римува като богиня, и звучи гладко и галено, и ликуващо? Не помните ли, че всъщност всичко останало изисква оправдание, не и това? Тя дори като търпи поражение го изнася като триумф.

Обожавам стихотворенията й за таткото („като голямо оригами от стари вестници сглобено“!), за възрастните жени, за възможното в невъзможната любов („да бъдем два съседни реда в книга“) и бомбардировката на сетивата: „пръстта се рони като хляб“, „сок от праскова към лакътя“, „разтопените релси са подути и парят“, „звездите капят в тъмното“, „напуканият топъл мрамор издишва мръсни аромати“, „сенките тропат, пукат техните стари стави“, „свети слънце, но зло и дребнаво“, „във чая свети ранен залез“, „остра троха изостанало щастие“, „сечивата си остри върху мен януари“…

Я още малко за любовта:

Във шепата ти като в топла чаша
се е събрала малка глътка време.
Каква наслада е да помълчим.
Да се допреш до мен. Да си почина.
От толкова облизо не личи,
че сме дефект във общата картина.

[Одисей]
Явно е от онзи вид мъже,
дето спят с изпаднали богини.
Само с хитрост е въоръжен
и е тежко наранен със минало.

Колко смътно познати лица
в този град, в който нямам познати.
Колко хубави чужди деца.
Колко весели чужди приятели.
Аз ги мярвам, докато вървя
и за кратко, но остро ревнувам.
И внезапно обиквам това,
дето тайно от мен съществува.

Мария е прилепчивата авторска самба, която искате да изтанцувате на сватбата си – в поезията й има секс от радостния („ела да си опитаме целувките!“), любов от вълнуващата („щом можеш да ме натъжиш, то значи станали сме близки“… „аз се давя във трепет“), влага от животворната, надежди от сбъдваемите (и от другите, спокойно, ако обичате да не сте в настроение, няма да ви го оправи завинаги), лято, ухания, лица, птици, хоризонти („цветето. вазата. сянката. шепотът. точно ей тази светулка във шепата“ :). Аха, аха, като Águas de Março , за която тя е написала дивашки добър български текст в самото начало на тази стихосбирка (направете си услуга, както казват американците, и изпейте с тази мелодия текста от страница 5).

„Тя цялата е панаир с гледачки, песни и животни…“, „място за живот, където красотата нещо значи“, „нещо с дантела на слънцето проснато, нещо невинно, добро, недокоснато“! Иначе Мария е колкото блага и обичаща, толкова остра и засичаща и може всичко. „И отдалече си личи, че е заета да живее.“ Ако на някого не му е достатъчно философска и екзистенциална, значи философията му е дървена, а екзистенцията – досадна. Ае.“

От тук: https://www.goodreads.com/book/show/28009487?from_new_nav=true&ac=1&from_search=true#other_reviews

🙂

Предстоящата седмица ще бъде препълнена със събития и срещи.
На 16 декември точно от 18,26 ч. – „Тя се наслаждава на дъжда“ в Би Боп Кафе в Пловдив.
На 17 декември от 18,30 пак ще рецитирам стихотворения, но в бар КоШиПрайм в Асеновград
На 18 декември от 20 часа – JAP В Чайната в София.
На 20 декември ще си дойде детето ми за ваканцията.

Тя дойде малко преди края на едно чудно пътуване, което никога няма да забравя.
Първо беше петък тринайсти и аз скачах от рейс на рейс и с такова облекчение пристигнах в Карлово, че нямаше как вечерта да не мине хем вълнуващо, хем успокоено, като нещо, което най-после е дошло на мястото си и се случва в точния момент.
След дълга сутрин с мъгла зад стъклото, малка разходка и пътуване с леки прекачвания (Гери славно ни вози в червената кола, пловдивско-трудово-старозагорска дамска група последните километри), пристигнахме в Житница.
Аз така, непринудено нали, подпитвам, още по пътя – случайно нещо, новата книга дали не е излязла – не бе, другата седмица, най-рано другата седмица.
Там улиците са широки и цялото село е приветливо… Всяко нещо беше изненадващо и хубаво, а следващото го надминаваше. Стана и късно и аз някак съм объркана, и искам да разкажа всицчко едновременно, а не мога. В Културния дом – мъничка сцена като от приказките, красиво. Отвориха ни църквата, за да я разгледаме, слънцето залязваше от лявата страна точно зад витражите, а таванът беше светлосин и изпъстрен със звезди. И в ръката на свещеника беше новата ми книга 🙂
Ах, ти, Гери! ❤
Поканиха ни и в къщата на сестрите, после беше рециталът, през цялото време на заден план ми течеше мисълта „От кого беше книгата „Рецитал пред мама“?
Стихотворения, букети и прегръдки. И после отидохме на гости на леля Ани, сестра Митова, и знаете ли, това беше по-голяма радост и от новата книга.
И Пловдив – Чирпан – Стара Загора – след 12 през нощта.
И какво стана после? Научих новините, какво се е случило в Париж, и исках веднага да се похваля и да благодаря, но нямах сърце да се смея.
И така.
Имаме си нова книга, мили ми.

Мили мои!
Новата ми книжка е готова. Казва се „Тя се наслаждава на дъжда“. Остава й само да се въплъти в книжното си тяло. Дори в стотици книжни тела, за да може всеки, който я поиска, да я заведе удома си.
Трябва да кажа нещо много важно.
Издателството е „Жанет 45“.
Редакторът е Божана Апостолова.
Корицата е дело на Иво Рафаилов.
Мая Любенова откри всички грешки и строи пунктуацията в стройни редици.
Дори не зная имената на всички мили, обични и отзивчиви хора, които ми помогнаха в събирането и избирането на стихотворенията.
През цялото време до мен бяха Милена Ташева, Зорница Христозова, Гергана Георгиева, Силвия Недкова, Васил Балджийски, Веселина Седларска, Русанка Одринска, ренета Кирилова, Ваня Недева, Никола Владиков и Елка Стоянова. И моите любими търпеливи сладки близки, без които не мога.
Благодаря!

Сега чакаме книга 🙂