Моливът Генчо

 

Моливът Генчо беше майстор-дърводелец. Беше голям и плосък, а двете му половини бяха различни – от едната страна пишеше синьо, от другата – червено.
Червеното му беше много по-ярко от синьото и всички го предпочитаха.
Моливът Генчо живееше в един метален куфар с инструменти и всеки ден ходеше на работа по различни строителни обекти. Беше трудолюбив и скромен. Имаше честно сърце и щом кажеше, че нещо е така – така беше.Затова и щом нещо трябваше да се пробие или да се среже точно, викаха него – да отбележи, за да е сигурна работата. После дъските с гордост си запазваха Генчовата драскотина и дори се хвалеха. Казваха, че ако той е отбелязал чертата, от дрелката не боли, а трионът най-много да те погъделичка.

Всичко това – хубаво.
Но червената половина на Генчо се изхабяваше все повече, а синята така си стоеше,  подострена само веднъж. Дойде денят, в който червеното свърши и след поредното грубо подостряне с ножа, и от двете страни на Генчо се видя синя сърцевина.
А синьото, поради някакъв сърдечен порок, поради вроден дефект, наистина не пишеше. Графитът беше много твърд и не оставяше следа. И да го счупиш от натискане, дупка ще издълбае, но цвят няма да пусне.
Генчо стана излишен. Затъваше все по-дълбоко в куфара с инструментите. Зачеркна старите приятелства. Затъпя. Вдърви се. Пропи се с машинно масло. Забрави какво е труд, забрави и какво е радост.
Масторите не го изхвърляха, защото беше стигнал дъното. Валяше се в прахоляка, нищожен и невидим, сред другите пропаднали боклуци като него.
Справедливо ли е това? Не.
Съдбата е непостоянна и добре, че поне в някои случаи старостта милостиво ни отнема спомена какви сме били преди, за да не страдаме още повече.

 

 

Кукли в Труд!

 

След дълго планиране и мечтаене и кроене на весели планове, най-накрая със Светла от Труд си сбъднахме желанието и си направихме работилничка за кукли оня ден.
Променихме съдбата на 24 чорапа и съм сигурна, че за добро.
Едно детенце вижте какво казало: „Много ми хареса тази среща. Научихме нещо ново, което можем да правим и в къщи. Можем да зарадваме близък като сами му направим подарък. Вълшебно е! С Мария ми беше много весело, защото прекарахме няколко часа, без да докоснем телефоните.“

За вас не знам, аз утре ще правя пингвини в Пето основно училище в Стара Загора.

Книгата дойде

Тя дойде малко преди края на едно чудно пътуване, което никога няма да забравя.
Първо беше петък тринайсти и аз скачах от рейс на рейс и с такова облекчение пристигнах в Карлово, че нямаше как вечерта да не мине хем вълнуващо, хем успокоено, като нещо, което най-после е дошло на мястото си и се случва в точния момент.
След дълга сутрин с мъгла зад стъклото, малка разходка и пътуване с леки прекачвания (Гери славно ни вози в червената кола, пловдивско-трудово-старозагорска дамска група последните километри), пристигнахме в Житница.
Аз така, непринудено нали, подпитвам, още по пътя – случайно нещо, новата книга дали не е излязла – не бе, другата седмица, най-рано другата седмица.
Там улиците са широки и цялото село е приветливо… Всяко нещо беше изненадващо и хубаво, а следващото го надминаваше. Стана и късно и аз някак съм объркана, и искам да разкажа всицчко едновременно, а не мога. В Културния дом – мъничка сцена като от приказките, красиво. Отвориха ни църквата, за да я разгледаме, слънцето залязваше от лявата страна точно зад витражите, а таванът беше светлосин и изпъстрен със звезди. И в ръката на свещеника беше новата ми книга 🙂
Ах, ти, Гери! ❤
Поканиха ни и в къщата на сестрите, после беше рециталът, през цялото време на заден план ми течеше мисълта „От кого беше книгата „Рецитал пред мама“?
Стихотворения, букети и прегръдки. И после отидохме на гости на леля Ани, сестра Митова, и знаете ли, това беше по-голяма радост и от новата книга.
И Пловдив – Чирпан – Стара Загора – след 12 през нощта.
И какво стана после? Научих новините, какво се е случило в Париж, и исках веднага да се похваля и да благодаря, но нямах сърце да се смея.
И така.
Имаме си нова книга, мили ми.

Пътувания и срещи, Пазарджик и Труд

Открих сезона на стихотворенията, казани на глас.

В Стара Загора си имахме Нощ на изкуствата и аз четох малко стихотворения в къщата-музей „Гео Милев“. Но това си е у нас, в Стара Загора.

На 1 октомври ще бъда в Пазарджик. Първо в учебен час в Езиковата гимназия, а от 18,30 – най-официално в КнигАрт Кафе, бул.“България“ № 25, Читалище „Виделина“.

trudНо това не е всичко!

На 2 октомври какво си мислите, че ще направя? Ще се върна вкъщи просто така? 

На 2 октомври в 13,30 ще бъда в село Труд, в Библиотеката при НЧ „Светлина – 1929 г.“.

Вижте колко хубаво са нарекли събитието: „Есенен литературен салон с поезията на Мария Донева“. Их!…

Дано есента потръгне хубаво…