Съдбата е много щедра към някои хора. Засипва ги с блага, поднася им радостни изненади. Сигурно ги обича.
Например мен.

Един от най-любимите ми актьори, Том Ханкс, се оказа и писател. Надя Баева е превела цяла книга с негови разкази, а издателство Колибри не само че я е издало, ами и уцелих един ден, в който имаше 40% отстъпка, така че си я купих по-евтино.
А разказите са чудесни.
Разнообразни са – има за пътуване във времето, има за пътуване по суша, въздух и вода и в космическото пространство, има три разказа с едни и същи герои, има за деца, за юноши, за млади и за възрастни хора.
Историите текат точно както ми харесва най-много – спокойно и последователно, с подробности и с чувство, което се натрупва постепенно, без някакви ужасно силни изрази, а с общата атмосфера, в която си въвлечен неусетно и я носиш около себе си още известно време, след като разказът е свършил.
Първо малко ме подразни това, че на корицата пише „няколко разказа”. Еми няколко ще са, и лесно може да се провери колко точно. Видя ми се някак подценяващо. Даже отворих съдържанието, за да преброя заглавията, и там попаднах на „Това са съзерцанията на сърцето ми” – и до там със съпротивата.
Непринудено е. Естествено и леко, все едно някой приятел ми разказва истории, които е чул от друг свой приятел.
Героите са чаровни, мечтатели, някои работливи, други – никак („Аз съм от онези лениви самотници, които могат да прозяпат деня и да останат с чувството, че нито секунда не е била пропиляна.”) Още от първите изречения ми се искаше да разбера какво ще стане с тях. В почти всички разкази (съблазнявам се да кажа – във всички) финалът обръща перспективата. Нещо важно, най-важното, се случва в последното изречение. Краят на историята в почти всички случаи е начало на нещо ново за героя. Добре де, един от тях се разпада на молекули по болезнен и страшен начин, но преди това преживява съвършения ден. Ще издребняваме ли?
Чудех се какво е изобразено на корицата. Първо мислех, че това са капаци на метални кутии с боя и недоумявах защо са сложени там. Чак на третия или четвъртия разказ забелязах, че навсякъде се появява пишеща машина и осъзнах, че тези кръгчета са клавиши на машина. Сега, дали снимката на автора в този ситен размер също трябва да бъде изтипосана на клавиш, не съм сигурна. Книгата е преведена на доста езици и на всички корици има пишещи машини. От кориците разбрах и че цялото заглавие е „Рядък модел: няколко разказа”. Ами да, българската корица би могла да е по-хубава, определено има накъде.
Любимата ми машина е от разказа за съзерцанията на сърцето. Прииска ми се точно този разказ да е за мен.
Харесва ми добродушният хумор, с който разказвачът се отнася към героите си, когато са в беда, а също и когато са щастливи. Приятен ми е самият говор, начинът, по който поднася образите и ситуациите. „Франзелата в Манхатън е достойна за анализиране от теолози…”
Харесва ми, че в „Рядък модел” хората са добри. Понякога имаме нужда да ни се припомня. Хората са добри.
И така. Да не пропуснете този хубав сборник с разкази, струва си четенето.