Моят татко се грижи за мен

Моят татко се грижи за мен.
Със пуловери тежко навлечен,
той излиза навън всеки ден.
Пазарува. Не иска да пречи.

Моят татко пренася дърва,
във студеното, както куцука.
И прилича на чудо това –
вчера свършиха – днес пак са тука.

Той не е глух! Но често не чува,
а се сърди, когато крещя.
Моят татко цветя не купува,
но през лятото гледа цветя.

Моят татко по селски говори
и за ясни неща разсъждава.
Той за нищо не иска да спори,
той се смее и се съгласява.

Моят татко си прави майтапи,
моят татко обича джумбуши.
Притеснява се, ако изцапа.
Майка казва, а татко я слуша.

Мога много за татко да меля,
но в момента да спра се налага –
той е тук, портокал е обелил,
и държи да го взема веднага.

 

Продължения с цветя (2)

На мястото зад блока, за което разправях веднъж, майка, татко и няколко техни приятели направиха градинка с цветя.
Моят принос е, че ги гледам благосклонно през терасата – то си е тяхна занимавка, нали не е хубаво човек да взема на другите играчките! Нека си садят.
Обаче в началото на юни в Пловдив, в деня на концерта в радиото, купих пакетче слънчогледови семена за засаждане.
То си беше доста късно, но татко и майка направиха един ред слънчогледи.
И ето – световното слънчогледство прецъфтя, а тук при нас – ехааа!
татко

❀ ✿ ❁ ✾ ❃ ❂ ❁

Татко

Като голямо оригами,
от стари вестници сглобено,
е този щъркел – сив и сам, и
в тревата взрян задълбочено.

Във жегата на август, тих,
избягал от семейство шумно,
той се отдава на мечти,
или си мисли как по-умно,

дали по стария маршрут,
или по нов маршрут да минат.
Перата му са с цвят на студ
и сняг от минали години,

и от април – позахабен,
до август – с пътнически грижи…
За размисъл е този ден –
той мисли, и едва се движи.

Сега не му е до храна,
а облаци са му в главата,
и клюнестата му жена,
подхвърчането край децата,

и цялото това поле,
пресъхнало и пожълтяло
лежат на старите криле,
на щръклестото старо тяло.

Той има много да лети,
и да изпие много жега.
Но този миг е мек. И тих.
И дълъг. И прекрасно негов.

На село при дядо

Когато решим да се върнем вкъщи при нашите, преминаваме не само географското разстояние от един град до друг, а пътуваме и през годините към детството си, и през спомените и натрупаните компромиси – към старото си аз.

Преоткриваме мама и татко, които неусетно са се превърнали в баба и дядо – заради децата ни, заради нас самите, но най-вече заради отминалото време. Поглеждаме ги, и ги виждаме и такива, каквито са сега, но и такива, каквито бяха. И ни става мъчно за себе си.

Има още