Икар мечока

Икар махна с лапа и барманът сякаш изникна от нищото.
– Да?
– Да… – тежко въздъхна Икар. – Роднини…
– Още една водка?
– Разбира се…
Икар сведе глава и носът му почти опря лъскавия дървен плот.  Дъхът му замъгли лакировката и огледалното отражение се размъти. Едрата бяла муцуна с умни черни очи се разми и загуби очертанията си.
Водката се плъзна и се закова на милиметър от носа му. Икар деликатно взе чашата и я помириса с отвращение. Преди да каже дума, барманът услужливо цъфна с ледарка за шампанско.
Икар кимна, плисна водката в кофичката, загреба леда и го изхруска. После изръмжа:
– Ех… Роднини…
– Водка?
– Разбира се…
– Ще може ли първо да оправим сметката до тук?
Икар погледна лошо, но не възрази. Извади от джобчето на елека си малка кожена торбичка, а от нея – късче злато колкото лешник. Пусна го в празната чаша и я подаде.
– Водкаа!… – усмивката на бармана се разля по цялото му лице, усмихнаха се дори раменете му и влажните пръсти с розови връхчета.
Икар поклати глава. Водката не му дeйстваше, беше прекалено топло, оставаха повече от 5 часа до полета…. Нямаше багаж. В джобовете на елека беше всичко – документи, бордна карта, фотоапарат,  четка за зъби… една стара снимка, скъсана и после залепена с тиксо. И цялото разочарование на света.
Как ли е оцелял тук баща му през всичките години? Бяла мечка по пътищата. И защо?
Икар не беше наследил нито капка от авантюристичната кръв на баща си. Когато реши да тръгне по следите му, причината беше пределно домашна, скромна, носталгична… Да събере семейството. Да си обясни ярките сънища, които взривяваха спокойствието му и отекваха дълго. И още – ако баща му е в беда, да го спаси.
Едър и адски силен, дори като за бяла мечка, Икар беше добряк, а най-голямото му желание – да бъде полезен.
Когато намери онази снимка на баща си, не се замисли и за миг. Тръгна за Европа. И за какво…
Баща му. Ранен. Отвлечен от ловци. Пленник. Обект на изследвания в лаборатория. След това – в развъдник – Икар не можа да сдържи усмивката си, като си представи стария, полегнал като султан, докато му водят хубавици… После лицето му се изопна, когато си помисли за братята и сестрите, пръснати по света. И никога няма да ги види. Когато научи за този епизод от живота на баща си, се закле, че никога няма да пипне жена.
– Роднини… – въздъхна пак и поредната кофа с лед и водка се тресна в бара пред муцуната му.
След развъдника – в цирк. После – собствено шоу по националната телевизия. От САЩ – през Япония – в Англия… и бавният залез на кариерата му – цирк, зоопарк…
И защо!
Защо не се върна при нас? Нищо ли не значехме за тебе? Не ти ли липсвахме?
Икар удари с юмрук по плота и всички чаши и чинийки подскочиха.
Следите на стария стигаха до една призрачна бензиностанция в Норвегия и там изчезваха окончателно.
Икар се прибираше без нищо.
Защо изобщо тръгна? На какво се надяваше? И къде е проклетият…
– Тук съм! – барманът наистина беше тук.
– И какво от това? – погледна го Икар право в очите, смъкна се от високия стол и с бавна, безсмислена стъпка се отправи към изхода.

 

Ей така сме си ние

 

– Миме, не знаеш най-новото.
– Какво бе, тате?
– Че те обичам.
– А! И от кога това?
– Още от сутринта.
– И да не кажеш нищо до сега!
– Ами не е малко, от сутринта – чак до сега, ей, станало обед вече. Даже ще ти дам орехи, ако ми се помолиш.
– Не искам сега, току-що обядвахме.
– Аз ще си взема малко, да има и за тебе после. Няма само аз да си износвам зъбите!

И така – цял ден, всеки ден, цял живот.

 

За малките неща и огъня

През зимата се отопляваме с една печка с дърва. Не може да се сравни с нищо друго – наситената трайна топлина и удоволствието да наблюдаваш пламъците.
Татко пали огъня – това е мъжка работа. Той е голям майстор на паленето на огън, макар че майка често го критикува и му показва как е правилно според нея.
На мен не ми пречи – да си спорят, нали след малко ще стане топло, чак горещо в стаята.

Татко безброй пъти ми е обяснявал, че човек трябва да си осигури всякакви дърва за зимата.
Трябват подпалки – трески, съчки, хартия – защото те пламват лесно.
Трябват средно дебели дърва – да поемат огъня и да го задържат. Те вече наистина топлят, но също изгарят бързо.
Най-богатата работа е да имаш голяма печка и вътре да се побира цял пън – той държи жар, гори бавно и ще ти бъде топло цяла нощ, чак до сутринта.

Ако имаш само клечки и съчки, нищо не става – пламват за миг, изгарят за два и не топлят.
Само със средно големи дърва трудно се пали огън, а и трябва постоянно да добавяш нови и нови, за да го поддържаш.
Само с големи изобщо не можеш да запалиш огън. В печката няма ли въглени и пламък, ще се гледате с тоя пън, ще се мъчите, ще си мълчите и ще си мръзнете (докато съвсем си омръзнете).

Всичко трябва. Трябват ни и малките неща, до последната троха, пощенска картичка и целувчица.
Трябват и средно големите, които запълват дните и увличат и създават смисъл всеки ден.
Трябват и големите, и огромните трябват, защото без тях не се живее.
Само с тях се живее, но не е хубаво.

NB Трябва да слушам татко, дори когато повтаря едно и също безброй пъти, защото има шанс на хилядния път да разбера какво ми казва.

Татко!

Все разказваме и запомняме какво са говорили децата ни като малки.
Моят татко обаче каквито неща казва, просто трябва да започна да си записвам, защото той говорим много забавно и много трогателно.
Например:

Рисувам си дървото на стената, но още съм до никъде. Изведнъж усещам, че татко стои до вратата, гледа, и после казва с драматичен глас
-Благодаря на Господ, че ме е надарил с дъщеря, която може да нарисува дърво!

Татко разказва:
– Един път в село даваха „Фанфан Лалето“. И като излизам от киното – чувствам, все едно не вървя, ами летя. Не стъпвам на земята, все едно аз съм Фанфан Лалето! И момичетата като ме гледат – по друг начин, все едно че наистина съм Фанфан Лалето!

Тази вечер:
– Ако има една манифестация, аз ще отида. И ще викам: „Аз обичам Мимето!“

Момче и жабка

И какво си мислите, че станало тогава?

mama

После сме се родили кака и аз, после Нико, Андони и Иво.
И така приказката си продължила.

🙂