Ей така сме си ние

 

– Миме, не знаеш най-новото.
– Какво бе, тате?
– Че те обичам.
– А! И от кога това?
– Още от сутринта.
– И да не кажеш нищо до сега!
– Ами не е малко, от сутринта – чак до сега, ей, станало обед вече. Даже ще ти дам орехи, ако ми се помолиш.
– Не искам сега, току-що обядвахме.
– Аз ще си взема малко, да има и за тебе после. Няма само аз да си износвам зъбите!

И така – цял ден, всеки ден, цял живот.

 

За малките неща и огъня

През зимата се отопляваме с една печка с дърва. Не може да се сравни с нищо друго – наситената трайна топлина и удоволствието да наблюдаваш пламъците.
Татко пали огъня – това е мъжка работа. Той е голям майстор на паленето на огън, макар че майка често го критикува и му показва как е правилно според нея.
На мен не ми пречи – да си спорят, нали след малко ще стане топло, чак горещо в стаята.

Татко безброй пъти ми е обяснявал, че човек трябва да си осигури всякакви дърва за зимата.
Трябват подпалки – трески, съчки, хартия – защото те пламват лесно.
Трябват средно дебели дърва – да поемат огъня и да го задържат. Те вече наистина топлят, но също изгарят бързо.
Най-богатата работа е да имаш голяма печка и вътре да се побира цял пън – той държи жар, гори бавно и ще ти бъде топло цяла нощ, чак до сутринта.

Ако имаш само клечки и съчки, нищо не става – пламват за миг, изгарят за два и не топлят.
Само със средно големи дърва трудно се пали огън, а и трябва постоянно да добавяш нови и нови, за да го поддържаш.
Само с големи изобщо не можеш да запалиш огън. В печката няма ли въглени и пламък, ще се гледате с тоя пън, ще се мъчите, ще си мълчите и ще си мръзнете (докато съвсем си омръзнете).

Всичко трябва. Трябват ни и малките неща, до последната троха, пощенска картичка и целувчица.
Трябват и средно големите, които запълват дните и увличат и създават смисъл всеки ден.
Трябват и големите, и огромните трябват, защото без тях не се живее.
Само с тях се живее, но не е хубаво.

NB Трябва да слушам татко, дори когато повтаря едно и също безброй пъти, защото има шанс на хилядния път да разбера какво ми казва.

Татко!

Все разказваме и запомняме какво са говорили децата ни като малки.
Моят татко обаче каквито неща казва, просто трябва да започна да си записвам, защото той говорим много забавно и много трогателно.
Например:

Рисувам си дървото на стената, но още съм до никъде. Изведнъж усещам, че татко стои до вратата, гледа, и после казва с драматичен глас
-Благодаря на Господ, че ме е надарил с дъщеря, която може да нарисува дърво!

Татко разказва:
– Един път в село даваха „Фанфан Лалето“. И като излизам от киното – чувствам, все едно не вървя, ами летя. Не стъпвам на земята, все едно аз съм Фанфан Лалето! И момичетата като ме гледат – по друг начин, все едно че наистина съм Фанфан Лалето!

Тази вечер:
– Ако има една манифестация, аз ще отида. И ще викам: „Аз обичам Мимето!“

Момче и жабка

И какво си мислите, че станало тогава?

mama

После сме се родили кака и аз, после Нико, Андони и Иво.
И така приказката си продължила.

🙂