Когато си мъничък и те пратят в първата групичка в детската градинка, наистина е важно да си имаш талисман. Той ще те пази и ще те окуражава и ще те разсмива и ще ти носи късмет, повече мляко с ориз и по-малко пълнени чушки, и каквото още там ти трябва, знам ли, не помня вече.
Аз мисля, че дечицата от „Фют“ със сигурност си имат късмет, щом тяхната учителка мисли дори и за това, и им поръча най-специален талисман, само за тях.
Опитах се да им ушия Фют, както те си го представят и както аз си го представям, нещо по средата. Погледнах как е точно в „Ян Бибиян“… и после си го направих, както ръцете ми го направиха.

И да ви кажа, съвсем истински е!
Докато го гушках, за да го облека и разхубавя, съм срязала и хубава голяма дупка на най-удобните шалвари, които са обувани някога на дамски… организъм. Даже не се ядосах, зарадвах се – Фют си е Фют!

Да ти кажа честно – пазя се да не започна пак да шия, и да спра да чета.
Първо ми беше трудно да се настроя за четене. Вниманието ми съвсем се е развалило заради Фейсбук. Като започнах да чета книга, първите един-два часа се разсейвах през две минути. Налагаше се да се пазаря със себе си – две страници и тогава ще  си погледна телефона. Или пък – ако чета 15 минути без прекъсване, ще отида да си взема от гръцката халва.
Чак на третия ден упорито четене усетих онова удоволствие – все едно се отпускам назад в дълбок и много удобен фотьойл и потъвам безтегловно в книгата.
Забелязах също и че когато чета продължително време книга, после мога да вървя по улиците и да гледам дърветата, небето, хората, идващите коли! – без да влизам в нета и да скролвам.
Фейсбук е като алкохола и като компютърните игри, откачиш ли се за няколко дни, после можеш и без тях.
Да бе.
Снощи уших Цветомир.

Нашето коледниче в саксията изобщо не е и чуло, че декември започна. Сигурно е решило да се изяви за Великден.
Уших обаче две същественца, целите усмивка, каре и празник.
Този плат е чуден, хем е много мек, хем се шие трудно – с много остра игла. Имам поне за още три такива.

Неусетно, вижте какво стана у дома.
Мишлетата са от лятото, а другите мушмороци са шити през този ноември. И други имаше, но те не се застояват. Тези са налични засега.
Предколедна обща снимка:

„Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.“

Снощи за пръв път сънувах, че летя. Беше много хубаво…

Имам още няколко квадратни метра от този плат, ще шия още.

Имам плат за още едно, да си има братче.

Нещо несъразмерно вътре в мен, нещо нежно, нещо объркано, но обърнато с лице към светлината.
Търси си път, не знае къде трябва да застане. Бута чашите, улавя ги в последния момент точно над пода и от радост ги трясва в масата и стават на сол.
Вдига се на пръсти, привежда се, за да види по-добре, взира се в тъмното и се смее.
Нещо топло, заплетено накриво, вълнено, а не боцка, със странна форма, успокояващо, дошло да запълни онази невидима празнота.
Какво хубаво грозно лице имаш ти.
Липсваше ми.

Какъвто ме виждаш – такъв съм си.
Колкото повече ме гледаш, толкова повече неща ще видиш. Такъв съм.
Имам си особености, размишления, предпочитания.
Ако разпиташ хората от какво съм направен, може да научиш това стъклено топче там от кой магазин във Венеция се е взело… къде стояха звънчетата (в чаша от електрическа крушка (не питай)) и платът ми чия блузка е бил, и как те събираха шишарки и целите станаха в смола, която така и не се махна, и всичко, което се беше случило, и всичко, което им предстоеше. Такъв съм също.
И ако случайно стана точно твое същество, и преживеем славни дни…
Светците имат ореоли от чистота и светлина, аз имам твоите мисли за мен, когато ме гледаш, те са моят ореол и моят смисъл.
Аз нищо не крия, всичко се вижда, виж ме.

Миленка е права – човек като го хапят мухите, нещо трябва да прави и не може да се спре.