Имам плат за още едно, да си има братче.

Нещо несъразмерно вътре в мен, нещо нежно, нещо объркано, но обърнато с лице към светлината.
Търси си път, не знае къде трябва да застане. Бута чашите, улавя ги в последния момент точно над пода и от радост ги трясва в масата и стават на сол.
Вдига се на пръсти, привежда се, за да види по-добре, взира се в тъмното и се смее.
Нещо топло, заплетено накриво, вълнено, а не боцка, със странна форма, успокояващо, дошло да запълни онази невидима празнота.
Какво хубаво грозно лице имаш ти.
Липсваше ми.

Какъвто ме виждаш – такъв съм си.
Колкото повече ме гледаш, толкова повече неща ще видиш. Такъв съм.
Имам си особености, размишления, предпочитания.
Ако разпиташ хората от какво съм направен, може да научиш това стъклено топче там от кой магазин във Венеция се е взело… къде стояха звънчетата (в чаша от електрическа крушка (не питай)) и платът ми чия блузка е бил, и как те събираха шишарки и целите станаха в смола, която така и не се махна, и всичко, което се беше случило, и всичко, което им предстоеше. Такъв съм също.
И ако случайно стана точно твое същество, и преживеем славни дни…
Светците имат ореоли от чистота и светлина, аз имам твоите мисли за мен, когато ме гледаш, те са моят ореол и моят смисъл.
Аз нищо не крия, всичко се вижда, виж ме.

Миленка е права – човек като го хапят мухите, нещо трябва да прави и не може да се спре.