2+1

 

Две човечета по поръчка и още едно, защото не можах да се спра.


И пак по същата причина – едно коте със сърчица, изрисувани върху кльощавия му хълбок от Самата Природа.


Докато го гледах през оградата, мислех за „Тихо“ на Христо Фотев.

И моята носталгия единствено

ме стопляше със детските си хълбоци

и викаше насреща ми: приятелю,

не вярвай, че морето е измислица.

Морето съществува – и достатъчна

е вярата ти в някакво приятелство,

за да израсне бавно пред очите ти.

 

То знае

 

Започнеш ли да мислиш, ставаш глупав,
а глупав ли си, глупав си оставаш.
Сърцето ти, което тихо тупа,
не вижда и не мисли, но познава.

То предусеща важните минути
и знае да ги гали и отглежда.
Прегръща ги в трептящите си скути,
докато засияят от надежда.

То може сто обиди да изгълта
и сто тревоги може да прихване.
Във него всеки може да нахълта,
но то избира някой да остане.

 

Когато майка й беше бременна с нея,

един ден открадна сърцето на…
Един ден открадна едно сърце.
Не беше преднамерено, нито по необходимост, просто така се случи.
Бяха на улицата.
Видяха ги, тя се стресна и се пипна по хълбока.
И ето.