Витрина

 

Беше нещо средно между работилница, магазин и склад. Витрината беше леко затъмнена и макар че беше чиста, трябваше да допра носа си до стъклото, за да разгледам.

Ако има някой вътре, сигурно ми се смее.
Никой не изглежда елегантно с нос, сплескан настрани.

Четох, че всяка крава оставя специфичен отпечатък с муцуната си, както хората оставят уникални пръстови отпечатъци.
Ако някоя крава реши да обере този магазин, ветеринарните детективи ще я сгащят по следите от витрината. Тя нали първо е трябвало да огледа и да си подбере плячката.
Но не, те няма как да я сгащят, защото кравите не носят гащи. Те дори сутиени не носят. А би трябвало.
Но какво да си хареса една крава точно от тук?

Почти цялото помещение беше заето от огромен дърводелски тезгях. По стените висяха инструменти, спретнато подредени по вид, цвят и размер.
По рафтовете и на витрината, тук-там, имаше разнообразни причудливи предмети, някои от тях дискретно осветени.
Лампи. Къщички за феи от кора и листа. Груби кутии, направени от плавей.Сухи цветя. Горски мъх покриваше дебело дъното на витрината и изглеждаше, че расте и се надига с всяка минута. На едно място от него се подаваше гърлото на бутилка, която явно беше плавала в открито море, защото беше помътняла до непрозрачност и по тапата й бяха прораснали ситни корали.

Усетих, че съм се унесла и почти заспивам права, с чело, залепено за приятно хладното стъкло, и точно тогава се случиха две неща. На врата ми отзад, под яката, капна голяма ледена капка вода и се стече по гърба ми. И вратата се отвори.

От магазина се показа най-високият мъж, когото съм виждала.
Беше слаб, с дълги ръце и крака. Кафявата му риза беше с навити ръкави, посипана със ситни дървени стружки. Ръцето и лицето му също бяха покрити с фин прах, дори миглите му бяха като кадифени. Той се изправи, беше по-висок от рамката на вратата.

Погледна ме право в очите. Аз се усмихнах, той не. Усмихнах се по-силно, дори настоятелно, за да си взема усмивка в замяна, да я предизвикам.
Той отклони поглед и аз леко залитнах, а втора ледена капка уцели момента – и врата ми – и потече под дрехите ми, все едно някой долепи до гръбнака ми студена сабя.
– От къде ще се вземе тази сабя? – попита мъжът с гладък, прашен глас. – По-добре влез.
Отдръпна се и отвори вратата към прохладните дълбини на магазина.

Влязох.

 

Ако можеше…

 

Най-дълбока е зимата в пет сутринта.
На живот или смърт се разкашля съседът.
По тавана избиват криви, страшни петна
от безсилния напор на очите да гледат.
Аз съм будна от век. Още жива съм, щом
хапя въздуха. Вдишвам непрогледното тъмно.
Хем е рано, хем късно, хем е ясно защо
всеки скача в съня и се дави до съмване.
Благодат – да заспиш. Да пропуснеш часа,
в който мъката вече прелива над ръбчето.
Ако можех за миг да ти чуя гласа,
ако можеше да ме помилваш по гръбчето…
 

 

Като облак

 

Безпокои ме светлината. И мракът ме безпокои.
Едно дърво потъва в облак и все не може да потъне.
Една любов мълчи наблизо и от гласа ми се бои,
а моето сърце заспива и няма кой да го разсъни.

Сънува сън мъглив и страшен, и дълго след това го помни.
Какво ще стане? Кой ще дойде? Какво накрая ще реши?
А любовта е като облак – и деликатна, и огромна,
и няма кой да я прегърне и кротко да я утеши.
 

 

*

Който ме измисли

 

Малкото джудженце
страшен сън сънува –
няма си местенце
и не съществува.

През шума безсмислен
тънък смях се носи:
– Ти си бил измислен!
Хайде, без въпроси!

Всичко е измама,
о, джудженце младо!
И Снежанка няма.
И си нямаш дядо.

Ледено кристалче,
минато с ютия,
виквай да заплачеш,
хуквай да се криеш!

Към нощта голяма
то надигна чело:
-Може да ме няма,
но поне съм смело!

С паника – до тука!
Аз какво се чудя?
Ще се фрасна с чука
и ще се събудя!

Мракът се избистри
и страхът избяга.
– Който ме измисли,
той ще ми помага!

 

Сън

 

Гальовни пламенни покои
във дълбините на съня.
Разцъфналото тук е мое
и мога да го променя.

Подводно кадифе. Коприна.
Пленителна дълбочина.
Рисувана с любов картина,
целувка като след война.

Разгъват се пространства тайни,
щом мисълта ги назове
във изобилие безкрайно
от форми, звук и цветове.

И са прекрасни, и ги има,
залежи от любов огромни
във сънища неуловими,
които след това не помним.

 

Унесено стихотворение

 

Заслужена умора
по клепките те гали.
Сънят ще дойде скоро.
Мечтаеш ли? Заспа ли?

Звездите караулят
с наметки от мастило.
Луна със цвят на дюля.
Тъга с прибрано жило.

Гнезда уютно скрити
сред сенките грамадни.
Прозорците – отвити.
Завесите прохладни

безшумно се полюшват.
И както си мечтаеш,
сънят до теб се гушва,
за да го приласкаеш.