– Мммм… – притисна по-плътно към себе си топлото тяло, вдиша сладкия аромат и за по-сигурно преметна отгоре крака си. Нежна мечешка прегръдка с всички лапи, стегната точно колкото трябва, за да се почувстваш на сигурно място.
Заради това удоволствие си струва да се събудиш.
Усети лекичък гъдел по носа. Реши да го изтърпи, толкова му беше хубаво на всичко, че не искаше да помръдва. Дори дясното му рамо се наслаждаваше на тежестта. Лека тежест, от която на цялото ти тяло му олеква.
Само да не беше сърбежът по носа, все едно някаква перушинка се опитва да влезе вътре при всяко вдишване.
Той помръдна връхчето на носа си, но това не помогна. Кихна…
И се събуди.
Когато един мечок се събуди, и то преждевременно, настроението му е толкова лошо, че минава цяла седмица, преди за първи път леко да се позасмее.
Но този път имаше нещо странно.
Мечокът седна, почака малко и чак тогава предпазливо отвори очи.
Хралупата беше обляна от мека светлина.
Стените и таванът си бяха на мястото, но въздухът беше сладък и свеж, а светлината
Светлината идваше
Не дразнеше очите, а той беше заспал преди много време
и идваше
Мечокът се огледа.
До него спеше някой.
Нещо свито на кълбо и покрито с листа. И светеше. Пухкави бели крила се надигаха и се спускаха леко при всяко вдишване и издишване.
Мечокът погледна към входа – хралупата си стоеше запечатана, точно както той си имаше ред да затваря. Всичко беше, както го е оставил преди да заспи… с изключение на странната птица на леглото до него.
Само че не беше птица. Две нежни лапи допираха ходила до неговия крак и същото неописуемо чувство на лекота попиваше от тях през козината му и го изпълваше целия.
Внимателно махна листата от дългото крило и светлината се усили – преливаща в бледи цветове като седеф. Понаведе се да види муцуната. Беше странна, без козина, с големи затворени очи.
Мечокът се зачуди какво да прави. Не беше гладен. Заслуша се в себе си – имаше още сънища за сънуване. Отвън не долиташе нито звук, хралупата беше затрупана с дебела мека тишина. Зима си беше.
Ами това тука? Съществото нямаше нито остри нокти, нито едри дълги зъби в тази малка муцуна, нито козина да го топли и защитава. Дългите му тънки крайници изглеждаха чупливи – а при мисълта, че съществото може да изпита болка, мечока го заболя и той стисна зъби… И с тази светлина… ами то си е жива плячка. Поне има крила. Бяло, беличко…
Мечокът прокара тежката си лапа над дългото доверчиво крило, без да го докосва.
– Добре, че си дошло при мене. Добре, че си се скрило.
Той внимателно легна с лице към него и приглади перушинките, които докосваха муцуната му.
Подпъхна дясната си лапа под леката светеща глава с дълга светла козина отзад. Затвори очи, а светлината го изпълни със замайващо, спокойно щастие. Унесе се. Сърцето му туптеше, а през крилата усещаше как меко пърха сърцето на съществото.
Мечокът се усмихна и отново заспа, а тежката му лява лапа не спираше несъзнателно да милва спящия ангел.

Колко много те обичам
затова, че ти се спи!
С удивление надничам
в стоплените ти черти.

Колко беззащитно, меко
е лицето ти. Такава
съм те виждал отдалеко,
но преди да те познавам.

А сега си много близка
и безгрижна във съня.
Страх ме е, че без да искам,
може да те нараня.

Затова възспирам жеста,
и съм смешен и богат,
развълнуван и тържествен,
с обич, сън, живот и свят.

Беше нещо средно между работилница, магазин и склад. Витрината беше леко затъмнена и макар че беше чиста, трябваше да допра носа си до стъклото, за да разгледам.

Ако има някой вътре, сигурно ми се смее.
Никой не изглежда елегантно с нос, сплескан настрани.

Четох, че всяка крава оставя специфичен отпечатък с муцуната си, както хората оставят уникални пръстови отпечатъци.
Ако някоя крава реши да обере този магазин, ветеринарните детективи ще я сгащят по следите от витрината. Тя нали първо е трябвало да огледа и да си подбере плячката.
Но не, те няма как да я сгащят, защото кравите не носят гащи. Те дори сутиени не носят. А би трябвало.
Но какво да си хареса една крава точно от тук?

Почти цялото помещение беше заето от огромен дърводелски тезгях. По стените висяха инструменти, спретнато подредени по вид, цвят и размер.
По рафтовете и на витрината, тук-там, имаше разнообразни причудливи предмети, някои от тях дискретно осветени.
Лампи. Къщички за феи от кора и листа. Груби кутии, направени от плавей.Сухи цветя. Горски мъх покриваше дебело дъното на витрината и изглеждаше, че расте и се надига с всяка минута. На едно място от него се подаваше гърлото на бутилка, която явно беше плавала в открито море, защото беше помътняла до непрозрачност и по тапата й бяха прораснали ситни корали.

Усетих, че съм се унесла и почти заспивам права, с чело, залепено за приятно хладното стъкло, и точно тогава се случиха две неща. На врата ми отзад, под яката, капна голяма ледена капка вода и се стече по гърба ми. И вратата се отвори.

От магазина се показа най-високият мъж, когото съм виждала.
Беше слаб, с дълги ръце и крака. Кафявата му риза беше с навити ръкави, посипана със ситни дървени стружки. Ръцето и лицето му също бяха покрити с фин прах, дори миглите му бяха като кадифени. Той се изправи, беше по-висок от рамката на вратата.

Погледна ме право в очите. Аз се усмихнах, той не. Усмихнах се по-силно, дори настоятелно, за да си взема усмивка в замяна, да я предизвикам.
Той отклони поглед и аз леко залитнах, а втора ледена капка уцели момента – и врата ми – и потече под дрехите ми, все едно някой долепи до гръбнака ми студена сабя.
– От къде ще се вземе тази сабя? – попита мъжът с гладък, прашен глас. – По-добре влез.
Отдръпна се и отвори вратата към прохладните дълбини на магазина.

Влязох.

Най-дълбока е зимата в пет сутринта.
На живот или смърт се разкашля съседът.
По тавана избиват криви, страшни петна
от безсилния напор на очите да гледат.
Аз съм будна от век. Още жива съм, щом
хапя въздуха. Вдишвам непрогледното тъмно.
Хем е рано, хем късно, хем е ясно защо
всеки скача в съня и се дави до съмване.
Благодат – да заспиш. Да пропуснеш часа,
в който мъката вече прелива над ръбчето.
Ако можех за миг да ти чуя гласа,
ако можеше да ме помилваш по гръбчето…
 

Безпокои ме светлината. И мракът ме безпокои.
Едно дърво потъва в облак и все не може да потъне.
Една любов мълчи наблизо и от гласа ми се бои,
а моето сърце заспива и няма кой да го разсъни.

Сънува сън мъглив и страшен, и дълго след това го помни.
Какво ще стане? Кой ще дойде? Какво накрая ще реши?
А любовта е като облак – и деликатна, и огромна,
и няма кой да я прегърне и кротко да я утеши.
 

*

Малкото джудженце
страшен сън сънува –
няма си местенце
и не съществува.

През шума безсмислен
тънък смях се носи:
– Ти си бил измислен!
Хайде, без въпроси!

Всичко е измама,
о, джудженце младо!
И Снежанка няма.
И си нямаш дядо.

Ледено кристалче,
минато с ютия,
виквай да заплачеш,
хуквай да се криеш!

Към нощта голяма
то надигна чело:
-Може да ме няма,
но поне съм смело!

С паника – до тука!
Аз какво се чудя?
Ще се фрасна с чука
и ще се събудя!

Мракът се избистри
и страхът избяга.
– Който ме измисли,
той ще ми помага!

Гальовни пламенни покои
във дълбините на съня.
Разцъфналото тук е мое
и мога да го променя.

Подводно кадифе. Коприна.
Пленителна дълбочина.
Рисувана с любов картина,
целувка като след война.

Разгъват се пространства тайни,
щом мисълта ги назове
във изобилие безкрайно
от форми, звук и цветове.

И са прекрасни, и ги има,
залежи от любов огромни
във сънища неуловими,
които след това не помним.

Заслужена умора
по клепките те гали.
Сънят ще дойде скоро.
Мечтаеш ли? Заспа ли?

Звездите караулят
с наметки от мастило.
Луна със цвят на дюля.
Тъга с прибрано жило.

Гнезда уютно скрити
сред сенките грамадни.
Прозорците – отвити.
Завесите прохладни

безшумно се полюшват.
И както си мечтаеш,
сънят до теб се гушва,
за да го приласкаеш.

В изоставените къщи
със напуснати дворове
пролетта насън се връща
и със голи пръсти рови.

В пръстените й се трупа
черна пръст. Избива влага.
Остри камъчета хрупат.
Ситни буболечки бягат.

Пролетта трепти. Сънува:
луковиците потъват.
Маршът на дъжда се чува,
вятър в клоните тактува,

крак набиват дъждовете
и земята завладяват.
Пролетта си търси цвете,
бърза, дъх не й остава.

В изоставените къщи
нещо хлопа, някой гледа.
Пролетта пръстта разгръща,
развълнувана и бледа.

Плъзват корени прохладни,
галят я и я обгръщат.
Със стъкла строшени, гладни
тракат и се зъбят къщите.

Като вълци котки вият,
а петлите не помагат…
Пролетта в пръстта се крие
и при корените ляга,

и земята я люлее,
гушната и приютена.
Утре там ще се засмее
цвете със уста червена.

целувките са много полезни за организма

важно е хората да се целуват
колкото може повече
сто на сто има някоя книга, в която го пише
например ето
сетих се
майките като си целунат децата, и спира да ги боли удареното място
това може ли да е съвпадение, или пък всички милиарди деца да се преструват
майките може, но децата!!!
нали?

бърборя ти, но съвсем тихичко
някои думи не се чуват
не знам дали съм ги казала, или само си ги мисля

обичам да слушам гласа ти
даже когато не го чувам

Някъде далече,
в топличката стая,
мъничко човече
кротко си играе.

Гръбче. Перушина.
Меко и сънливо.
Някой тихо мина.
Някой го завива.

Подът леко пука.
Някой дрехи глади.
Кой е буден тука,
а не се обади?

Звуците се ронят
някъде далече…
Зимен сън следобед.
Топличко човече.

Блещукат стъкълца в небето.
По тротоарите – звезди.
Едно дете, с игра заето,
разхвърля ги и ги реди.

Без никаква парична стойност,
с еднакъв чар неприложим.
Поемаме си дъх спокойно,
но няма да го задържим.

Случайно. Нежно. И красиво.
Неясен мелодичен звук.
Ръка, която ни завива,
макар че няма никой тук.

Във погледа си само носим
отблясъци от миг дълбок –
как месецът виси на косъм
от гривата на еднорог.