Моливът Генчо беше майстор-дърводелец. Беше голям и плосък, а двете му половини бяха различни – от едната страна пишеше синьо, от другата – червено.
Червеното му беше много по-ярко от синьото и всички го предпочитаха.
Моливът Генчо живееше в един метален куфар с инструменти и всеки ден ходеше на работа по различни строителни обекти. Беше трудолюбив и скромен. Имаше честно сърце и щом кажеше, че нещо е така – така беше.Затова и щом нещо трябваше да се пробие или да се среже точно, викаха него – да отбележи, за да е сигурна работата. После дъските с гордост си запазваха Генчовата драскотина и дори се хвалеха. Казваха, че ако той е отбелязал чертата, от дрелката не боли, а трионът най-много да те погъделичка.

Всичко това – хубаво.
Но червената половина на Генчо се изхабяваше все повече, а синята така си стоеше,  подострена само веднъж. Дойде денят, в който червеното свърши и след поредното грубо подостряне с ножа, и от двете страни на Генчо се видя синя сърцевина.
А синьото, поради някакъв сърдечен порок, поради вроден дефект, наистина не пишеше. Графитът беше много твърд и не оставяше следа. И да го счупиш от натискане, дупка ще издълбае, но цвят няма да пусне.
Генчо стана излишен. Затъваше все по-дълбоко в куфара с инструментите. Зачеркна старите приятелства. Затъпя. Вдърви се. Пропи се с машинно масло. Забрави какво е труд, забрави и какво е радост.
Масторите не го изхвърляха, защото беше стигнал дъното. Валяше се в прахоляка, нищожен и невидим, сред другите пропаднали боклуци като него.
Справедливо ли е това? Не.
Съдбата е непостоянна и добре, че поне в някои случаи старостта милостиво ни отнема спомена какви сме били преди, за да не страдаме още повече.