Хубаво си бяхме решили.

 

Ана затвори телефона и с три крачки стигна до гардероба. Отвори крайната врата. На най-горния рафт беше пътната чанта, дръжката й висеше. Ана подскочи, хвана я и дръпна. Заедно с чантата върху главата й падна папка с документи, които се разсипаха по пода. Без да ги събира, събори в отворената чанта някакви блузи, бельо. От банята грабна четката за зъби и гребена. Напъха крака в маратонките.
Колата запали от първия път. Нямаше движение, улиците бяха пусти в празничния следобед.
Наби спирачки. Лили чакаше на тротоара. Беше с тъмносин официален костюм – сако и много дълги широки панталони. Отвори и седна. Ана видя, че краката й бяха боси.
Не си казаха нищо, не се поздравиха. Ана подкара, като гледаше само напред.
Бързо излязоха от града. Червената лампичка светна точно до първата бензиностанция.
Ана излезе, зареди, взе бутилка вода и бутилка вино, плати.
В колата Лили седеше все така неподвижно, все едно не беше забелязала, че са спирали и тръгват пак.
Пътят вървеше успоредно на брега и морето ту се показваше, ту се скриваше зад дърветата. Листата им едва бяха покарали и през тях прозираше слънцето, което се снишаваше бързо и всеки момент щеше да потъне зад хоризонта като бисквитка, топната в мляко.
Ана посегна да пусне музика, но Лили сложи ръка върху ръката й и я спря.
Пътуваха във вцепенение, без да нарушават тишината, без да позволят нещо да ги разсее от устрема – Лили да се отдалечи колкото може повече, Ана да я отведе колкото може по-бързо.
Светлината изстина и се размъти. На тяхната отбивка потънаха в гората. Пътят се превърна в пътека, клоните деряха вратите и удряха с юмруци по покрива на колата.
Ана помисли, че ще закъсат, но минаха през изровените дупки и спряха на самия плаж. Предните гуми заораха в пясъка.
Чак сега Ана погледна към Лили. Тя отвори вратата, слезе и тръгна по мръсния пясък. От тази страна на залива морето беше натрупало пръчки и всякакви боклуци. Ана се огледа за втори чифт обувки. Мина й през ума да даде своите на Лили, но тя нямаше да ги приеме. „Тогава и аз боса” – реши, но видя, че Лили вече нагазва в студената вода и без да губи повече време се затича към нея, като се препъваше в найлони, плавеи, някаква рогозка.
Хвана Лили за раменете и я дръпна. Неочаквано тя не оказа съпротива и двете паднаха на пясъка, а една вълна ги плисна и Ана видя как тъмносинята коприна попива и почернява. Сухи останаха само раменете на Лили и косата й.
Станаха бързо и хукнаха към колата. Засъбличаха студените дрехи, мокрите крачоли неприятно залепваха за краката.
Ана бутна Лили на задната седалка, хвърли й старото одеяло от багажника, запали двигателя и включи парното. Отвори виното и се промъкна на задната седалка, а Лили я загърна и я зави. Отпиха по глътка от бутилката и Ана най-после се разплака, а Лили се разсмя.
След малко и двете притихнаха. Колата бързо се затопляше, а отвъд тихото й бръмчене се чуваше равномерното пляскане на вълните. Една виолетова ивица светлина над хоризонта боядисваше черната вода в розово.
– Имаме ли нещо за ядене? – попита Лили и отпи още една здрава глътка.
– Нищо.
– Карай.
– Не мога да карам, пила съм – Ана посочи изразително бутилката и за по-ясно отпи пак. – Какво стана този път?
– Същото.
– Дай да видя.
Лили не помръдна.
– Дай.
Отгърна одялото – на бедрото и на ръката над лакътя грозно чернееха следи от удари.
– И сега какво?
– Може ли да останем тук?
– До утре – да. А утре?
– Хайде първо да стане утре – Лили се намести по-удобно, въздъхна и се засмя.
– Какво?
– В пети клас хубаво си бяхме решили никога да не се влюбваме.
Ана не отговори нищо, дори морето се притаи и премълча.

 

 

Ежедневие

 

Докато мия чашите,
пяната в цветовете на дъгата
е единствената ципа, която ме отделя от страха.
Забивам вилица в пилето, което започва да се вари,
през пробойните кръвта пониква,
превръща се в бяла нишка.

Любимите ми хора.

Не мога да съм сигурна
къде са
в безопасност ли
Надявай се! – усмихнато
и после пак
Надявай се! – с ужаса на цялото ми сърце

Събирам прането,
което е за кърпене заделям настрани,
после ще гладя

Някъде падат самолети,
необясними злодейства в тихи квартали,
автомобили,
вируси забиват жила в гърло, което се смее

Разбърквам.
Опитвам.
Добавям сол.

Нищо повече не мога да направя.

 

Неудобни за спасяване

Това не е позитивен текст. Целта ми е да ви разваля настроението. Целта ми е да споделя с вас мислите си, за да станат те и ваши мисли. Правя го, защото виждам огромен проблем, а не знам как той би могъл да се разреши. Трябва да се задвижи някакъв обществен механизъм, който в нашата държава не работи ефективно. Въпреки това, знам ли, може един от вас, които четете това, да обърне внимание и макар и с нещо мъничко, макар и само за час или за ден, да подобри живота на друг, който е в нужда.
Няма степени на злото. Всяко зло е абсолютно, всеки ужас, болка и отчаяние са единствени и безкрайни в мига, в който някой страда.
Но в тези дни все по-често си мисля за домашното насилие сред възрастните хора. Когато живеят сами и затворени у дома двама, да речем, 70-годишни съпрузи и мъжът пребива жената… и може дори да няма съседи, които да чуят, защото най-близката обитаема къща е през две улици. Пък и да чуят, и да се намесят, какво? Възрастните хора просто нямат биологичен ресурс да станат, да тръгнат, да променят живота си.
Или още по-тежкият ужас – самотен възрастен родител, пребиван и тормозен от порасналите си деца.
Има много такива случаи. Без да се замислям много, веднага се сещам за примери.
Ето.
Понякога от домашно насилие страдат хора, които не са симпатични.
Ти я срещаш всеки ден тази, не поздравява, или пък напротив – оглежда те от глава до пети и не пропуска да подметне завистлива злобна забележчица. Възрастна жена, може да са се събирали с баба ти да плетат и да си клюкарстват кротко. Баба ти я няма вече от 20 години, а тази злобарка си живее. Дори децата й не я поглеждат, внуците не са идвали на гости кой знае от кога, може и в чужбина да живеят, и тази проклетия кукува с още по-неприятния си мъж. Някой път може и да си се чудил кой от двамата е по-противен – дали тя с нахалството си, или пък той с гадния поглед. Може да си си казвал – така им се пада – цял живот да се търпят, какво по-голямо наказание.
Ами ако не се търпят? Има още

страх

 

Катастрофи, войни и взривени недели.
У дома се върни. С мен недей се разделя.
Страховете налитат. Маршируват омрази.
Искам да се опитам някак да те предпазя.
Ветровете са бесни. Дъждовете са груби.
Ако знаеш къде съм, няма да се загубиш.
Аз си търся утехи в разцъфтялата пролет
и се вслушвам във ехото. На кого да се моля?
Безразлично небето – ни помага, ни пречи.
Аз съм тук, а детето ми е ужасно далече.

 

безутешно

 

Старея и обслужвам страховете си.
С капризите им се съобразявам.
Заглъхвам. Избледняват цветовете.
Задъхвам се. Светът ми се смалява.

Убежище в предишните години
тъгата ми намира. Не мечтая.
Ако надеждата насам намине,
ще се изгуби в тясната ми стая.

В праха ще драсне и ще кихне смешно,
и ще се махне – ще й стане скучно.
А аз ще се стаявам безутешно.
Ще милвам страховете си беззвучно.

И нищо важно няма да направя.
От капка дъжд ще трепна и ще капна.
И ще умирам – бавно, бавно, бавно.
А след това – безславно и внезапно.

 

.

Страх и кадифеното наметало

*

Страх е грозен и неприятен, но въпреки това рядко остава сам.

Понякога той хвърля върху раменете си наметало от плътно тъмносиньо кадифе с лилави гънки, с разкошна качулка с черна атлазена обшивка. Лицето му не се вижда.

Обгърнат в красивото си наметало като в нощно небе, Страх се приближава. Висок е и предлага прегръдка.

Наметалото му е меко и мъхесто, първо усещаш гъделичкане по лицето, а после мъхът навлиза в устата и в гърлото ти и те задушава.
Прегръдката е плътна и силна, постепенно през дрехите започва да прониква не топлина, а студ от коравите ъгловати ръце на Страх, от кривите му ръбести ребра.

Красивото наметало на Страх е избродирано с букви и думи. Там пише:
Страх ме е да не те разочаровам.
Страх ме е да не те нараня.
Страх ме е да не ме помислиш за високомерен.
Страх ме е да не се почувстваш изоставен.
Страх ме е да ти кажа истината, защото мисля, че няма да я понесеш.

Страх е щедър на оправдания и заблуди и винаги е готов да ти ги даде назаем.

Има някои подаръци, има някои прегръдки, които никога не бива да приемаме.

*