Ботушите

Ботушите бяха готови за традиционния летен сън.
– Не са ни изкарвали навън вече има-няма две седмици.
– Затоплило се е. Виж, тя е извадила обувките, а вчера донесе и чисто нови маратонки.
– Младост, че пак младост. Бялото им бяло, синьото им синьо.
– Аз най-харесвам черния цвят.
– Класика! Ама ние и черни не сме вече.
– Как можа да ни орезили мъжът й с тая кафява боя…
– Първо тебе.
– Опита се да замаже работата с черна вакса, но като видя, че не става…
– Омаза и мене с кафявата.
– Ей тук на охлузеното стои като червено.
– Като жертви на катастрофа сме.
– Какво „като”. Ние сме жертви.
– Тя може затова да не ни обува вече.
– Ами. Затоплило се е, аз ти казвам, че се е затоплило. И чадър не се е мяркал отдавна.
– Значи скоро ще ни сложат да си легнем. Много се уморих.
– Стегни се де. Да не се разплачеш, ципът ще ти ръждяса.
– Сух съм като дъска.
– И аз. По-скоро да ни напълнят с хартиите, че ще се разсъхнем и ще се разкривим съвсем.
– Може да ни сложат в кутията на новите маратонки. Аз даже предпочитам тясно. По-уютно е.
– Дано да сложат до нас някои по-зрели и солидни обувки. Миналата зима онези сандалки от бала не спраха да бъбрят и да се кикотят.
– Аз мисля, че са малко леко чалнати. Не го казвам с лошо! Ама само веднъж да те обуят и после цял живот във шкафа… и тяхното не е за завиждане.
– Ние поне си походихме.
– Че и отгоре. Осма зима.
– Скъпи ботуши.
– Ама и качествени.
– Само с два ремонта, и то козметични.
– А ти – дори само с един.
– Жалко, че нямаше като оригиналната тока и ми сложиха тази.
– Хубава ти е, какво.
– Хубава, ама не е, каквото беше.
– Хубава е. Аз какво да кажа с тоя крив ток.
– Нищо, така си й удобен. Знаеш, че тя стъпва малко така.
– Съвместният живот това прави с ботушите.
– Може да сме криви, ама не сме ние криви, че сме криви.
– Сега като си отспим цяло лято, ще се освежим, ще отдъхнем.
– Наесен една хубава вакса и хайдее!
Така си говореха ботушите, приготвени за боклука.

История за къща и бръшлян

 

Къщата и срутена беше много хубава.
– Не трябва да угаждам на никого. Истината е, че изобщо не ми харесваше да се грижа за всички. Денем и нощем да усещаш как някой ти пъпли отвътре – дори не можеш да си представиш колко е гадно.
– Не е ли малко като да си бременна? – попита сивата котка, която още не беше раждала котета, но вече сериозно се замисляше по въпроса.
– Ти на колко стана?
– На седем месеца.
– Като станеш на седем години, пак ще си говорим.
– А ти на колко си?
– На деветдесет. И се гордея с това. Мръдни малко, ей там.
Бръшлянът отмести две клонки, излегнати на хладно точно пред дупката от вратата. На плоча от шлифована розова мозайка с цифри от сива мозайка личеше надпис „1927”. С черна пукнатина между 19 и 27.
– Аз и като млада не обичах… Влизат-излизат, влажни такива, меки, лигави. И решаваха вместо мен – през зимата ме затопляха непоносимо.
– Аз обичам топло – неприятно се изненада котката, – лошо ли е?
– Ами представи си да нямаш козина… Ох, че ще си грозна без козина, а?
– Тръгвам си! – котката рязко стана.
– Лягай долу. Извинявай. Моля те, легни пак там, приятно ми беше.
– Добре – котката отново легна, но особеното й мнение си личеше по всеки косъм на мустаците.
– Виж сега. Аз нямам козина, нали? Имах само една неприятна замазка, от която не можех да дишам свободно. Зима. Вятърът си отъркваше гърба отвън, точно както ти обичаш. Обичаш, а?
– Обичам – засмя се котката.
– И вятърът също. Какво ти разказвах? Отвън – вятър и -10, а онези отвътре ме загряваха до + 30. А в зимника 4. Не можеш да си представиш.
– Горкичката!
– Нали! Пълзят, тичат, отварят-затварят, чистят-цапат-чистят… Знам, че някои много се трогват от такива работи. Аз винаги съм ги ненавиждала.
– Изобщо ли не се привърза към тях? През всичките години?
– И какво, ако съм? Те си въобразяват, че са ме изоставили. Аз ги напуснах.
– Не мисля, че една къща може да напусне хората – усъмни се котката.
– Мисли си каквото щеш, моята съвест е чиста. Изпълних си дълга. И когато това приключи, най-после се почувствах добре.
Бръшлянът стисна окуражително тънката стеничка между дупките на вратата и прозореца. Падна малко тухлено парче и котката помръдна с ухо.
– И знаеш ли какво ще ти кажа? Никога не съм се харесвала повече от сега. Гола съм. Хубава съм. Дишам. Нито покрив ми трябва, нито стъкла, нито врати. Откакто външната врата падна съвсем, никой не е влизал. Те обичат да се завират само на места с ключалки. Да знаеш колко ми е добре.
Бръшлянът се протегна и я докосна по ръбчето на цепнатината, която минаваше през цялото стълбище от горе до долу. Къщата потръпна приятно.
– Ти няма ли да отиваш вече… При съседите пляскаше кокошка, а сега замириса на варена перушина.
– Ще ми дадат главата – сети се котката и стана. – Пак ще намина после. До.
Къщата се усмихна навътре.
– Може ли пак да ме погалиш там?