Репетиция за премиерата.

„Любовта идва“ ще си има голяма и тържествена премиера в София, в Перото, на 16 декември от 18 часа.
Днес направих генерална репетиция. Поканиха ме в един старчески дом на Старозагорските бани да рецитирам стихотворения.
Домът е в гората, прясно ремонтиран, с новичка дограма. На терасата – пейки. На всяка пейка по една котка, предпоследната без котка, на последната – две. Гостуват си. И аз така.
Столовата – с южно изложение. Вътре – спретнати възрастни хора. Влязох, поразкудкудяках ги, после казах стихотворения.
Само че някак не посмях да чета от „Любовта идва“, само я размахах енергично и им възложих да отговарят за нея, защото първи я виждат и ще й бъдат кръстници.
Беше много тихо, само аз говорех и говорех, а когато замълча, се чуваше пищенето на няколко слухови апарата.
Разбира се, започнах с „Тези възрастни хора се държат за ръка“, и една мила дама каза – Аааа, тези сигурно са втори брак. 
Като ти се провали първият, после на втория брак повече се гледате и повече така се държите.
Изиграх им избрани моменти от „Бабата-бандит“, изрецитирах заека.
Но от новата книга не можах, не събрах решителност.
Само за прасето и тиквата казах.
Разбраха ме.
Казаха пак да отида.
Добре.
*

Киселчово

 

Това ябълково дърво си стоеше ниско долу в дерето под пътеката, а ябълките му светеха.
То не беше отрупано с плод като другите дръвчета наоколо, имаше си само няколко ябълки, но какви ябълки си имаше само! Едри, алени, лъскави и ярки като коледни играчки.
Да бяхме решили, сигурно щяхме да успеем да се спуснем на зиг-заг по хлъзгавия стръмен склон и да си откъснем някоя, те изглеждаха примамливи и вкусни, напълно готови да бъдат обрани.
Аз само снимах тази и я запомних с очите си, с представата за сока й, за вкуса и аромата.
А и ние вече си тръгвахме, бяхме шили, яли, пили, бърборили край камината, всичко както си трябва. Аз имам само тези няколко снимки по-долу, защото ръцете ми бяха заети я с чаша, я с вилица, а през повечето време – с иглата, нали шихме човечета, котета и един заек.
Снимки ще има, и къщата, и планината са ненагледни, всички снимаха.
Аз почти не.
Но направих снимка на ябълката.

Киселчово е като тази ябълка.

Скучни са ни онези книги, които са далече от нас и не ги разбираме.

 

Поканиха ни с Евгени Черепов да открием Седмицата на четенето в един единадесети клас в Езиковата гимназия.
Аз започна ли да говоря – нямам спиране, обаче Евгени, какъвто е общителен, в един момент зададе на децата въпрос – има ли някое произведение, което сте изучавали и ви е било скучно.
А децата – красиви, сладки! Възпитани! Накрая едно хубаво момиче вдигна ръка и така отговори:
– Скучни са ни онези книги, които са далече от нас и не ги разбираме.

Приказно дете, благодаря ти за това изречение. То ми остана в ума и снощи, докато се опитвах да заспя, дойде да ми прави компания, за да си поговорим.

На нас в началото всички книги са ни далечни.

Научаването на азбуката е като да си обуеш обувките, преди да тръгнеш на път.
И после тръгваш.
Има книги като роден дом, книги като съседната улица.
Има книги като Венеция и книги като Антарктида.
Не е само това. Има книги като континенти, които никога не са съществували.
Не всички книги могат да ти станат близки.

Вярно, че някои книги идват до леглото ти, гледат те с кръгли очи, гризат ти пантофите и те молят с поглед да им обърнеш внимание.
Други книги обаче са азиатски тигри и трябва да премериш сили и хитрост с тях, преди да ти позволят да ги доближиш.
Трети са загадъчни и мълчаливи като слонове.
Някои са опасни. Други са питомни и услужливи. Има и отровни, има и хищни.
Не всяка книга може да бъде разбрана.

Обачеее…
Обаче страшно много си струва човек да се опита. И никак, ама никак не е скучно точно това. 🙂

Как да ви разкажа за Стражица?

 

Майка ми вика – Русе, Русе, Русе, не спираш да говориш за Русе, а за Стражица нищо.
Русе е кралска закуска, Русе е малини и еклери, и Дунав и книги, и благодат. Всеки знае как е там – приятели, радост и любов.
А в Стражица отидох за първи път, покани ме господин Николай Христов, и още от първата минута се почувствах приета. В ритуалната зала, в която хората се бракосъчетават, имаше изложба от детски рисунки. От клуб „Пегасче“ до клуб „Златна есен“, всички бяха толкова добронамерени, усмихнати и мили.
Доайенът на художествената самодейност, Иван Колев, ме изненада не, ами направо ме смая с толкова хубави думи… Първо стана и каза две мои стихотворения, но така искрено, че в един момент се замислих аз ли съм написала тези редове, все едно той ги измисляше в момента и ги поднасяше. Този човек е голям артист. Никога няма да забравя този момент, иска ми се винаги така да звучат думите ми.
А галерията им! Не можете да си представите каква галерия имат в Стражица! Самата сграда е повредена и след 1986 година не е възможно да се използва (знаете), но имат разкошен фонд. Експозицията сега е в една малка зала, но видях впечатляващи картини, от сърце искам да отида пак.

От сърце искам да отида пак.

И изобщо, как да ви разкажа за Стражица? Хубаво ми е, светло ми е. Ето снимки.