Беше тя.

 

Не е безлюдно.
Близките ги няма. Нито роднините, нито съседите, нито децата на децата на съседите. Има ги някъде другаде, добре са. Надявам се.
Има цигани – колкото искаш. И те душа носят. И децата им са сладки и смешни, и животът се движи и цъфти благодарение на тях. Живи да са.
Спящата красавица беше тук.
Никой не е надниквал да види тук ли е още.
Дворът е потънал в трева. Ако гробът й изглежда така, ще бъде благодарна. Благодарна е още от сега. Салкъмът хвърля сянка.
Стъклата на парника вече са само стъкълца в пръстта.
Растат диви цветя. Луковиците са потънали дълбоко завинаги.
Растат цветя на сянка и на слънце, растат треви и изрусяват или зеленясват, копанята – коритото е това – сивее достолепно, с красиво черно.
Боже, какъв красив кладенец, недокоснат от зли ръце, докосван само от времето.
Лозето е погинало. А въжетата на асмата се вкоравяват, не пускат. Асмата държи котвата и къщата не отплава.
Само се пълни с време, натежава и потъва.
Стените се пукат.
Времето я пълни, налива се.
Едно време така се казваше:
Ще ида да пусна една бокара вино.
Бокара значи кана.
Да пусна виното значи да му дам да си побеснее. Да беснее вътре в човека, в жадния човек. Нека, нищо.
Спящата красавица може още да е там.
Може и вече да я няма.
Заминала, починала, спи, не спи… Красавицата на Шрьодингер, по-нежна, по-прозрачна, по-жалка от всякога, завита в дрипавите листа на асмата, загърната като сърма, вкусна, празнична, осъдена… вече без надежда.
Беше тя.