„Вълшебен и страховит разказ
за тайни и оцеляване, за спомени и магия.
Невъзможното се превръща в реалност…“

Така пише на корицата и макар че думите са доста общи, те са верни на романа, защото в него еднакво важни са както образите и сюжетът, така и настроението, което обгръща читателя и не го напуска до последната страница.
„Океанът в края на пътя“ (превод – Валерий Русинов) е поетичен и красив роман на ужасите.
Аз съм страхлива – хората с будно въображение имат много повече поводи за страх, отколкото хората, на които въображението им е по-умерено. Спрях да чета Стивън Кинг. Изпитвам остра завист към героя на Рей Бредбъри от „Смъртта е занимание самотно“, „Гробище за лунатици“ и „Хайде всички да убием Констанс“ – той описва така привлекателно и уютно насладата от книгите и филмите на ужаса. Аз съм лишена от тези удоволствия, мен си ме е страх и толкова. Стига ми да слушам новините, даже и те ми идват в повече.

Но Нийл Геймън разказва приказка. Приказка-сън-спомен-фантазия… Всичко започва с безцелна разходка в деня на едно погребение, връщане към старите места на детството. И после става една…
През унеса на спомените, които се завръщат неусетно, героят се потапя в океана на детството и преживява отново един цял живот. Не, всъщност са само няколко дни и нощи.
През цялото време историята пулсира между чувството за нереалност и съмнението в реалността. Но границите са толкова тънки и едно и също нещо може да има безброй лица. Например не е ли невероятно, че седемгодишното момче със старовремска нощница и 47-годишният мъж с официален черен костюм са един и същ човек… Защо пък, нормално си е. Също колкото океанът да е голям колкото патешка локва, но при нужда да можем да го пренесем в кофа на километър по-надолу по пътя.
През дупчица от ужилване в ходилото на дете може да се отвори портал през световете. Малките сестрички могат да бъдат непоносимо досадни. Бащите могат да бъдат едновременно и страшни, и безсилни… но ние имаме нужда да обичаме своите бащи, нали?
Книгата се чете бързо, наистина неусетно, направо лакомо – за да разберем по-скоро как детето от историята ще се спаси… Защото би било непоносимо едно толкова умно и смело дете да загине. И макар че то е толкова самотно и безсилно, тежи на своето място за трудното равновесие на света.
Емоциите са чисти и ярки, колкото могат да бъдат единствено в детството.
И аз бях истински признателна да усетя,четейки, и страха, и тъгата, и самотата, и облекчението… Но най-силно и щастливо – чувството за доверие и приятелство.
Лети Хемпсток и нейното вълшебно семейство, Лети, която не успява да опази своя нов приятел, но после се жертва за него и всъщност никога, никога не го забравя и не го изоставя. Благодарение на книгата, и аз за малко държах ръката й и твърдо реших никога да не я пускам.
Помислих си с обич за тези, които са важни за мен.
Да си помислиш така, то е нещо като хубава молитва, отправена към вселената.
Категорично и завинаги, Нийл Геймън ми е любим писател. Колко хубаво, че има цял куп негови книги, които още не съм чела!
„Океанът на края на пътя“ не е роман на ужасите.
Приказка за приятелството, детството и обичта е.
А хората с будно въображение имат много повече поводи за мечти, отколкото хората, на които въображението им е по-умерено.