Добре.

Не беше хотел, не беше и къща за гости. Бунгало, в което всичко скърца при допир, включително стълбите, подът и стените. Таванът? Лора вдигна ръка, докосна ниския кафяво-сив таван и той отзивчиво изскърца, а лампата се залюля на черния си кабел и нещо в нея звънна.
– Добре.
Къщата се състоеше от една широка стая. На четирите стени имаше по един прозорец, а по первазите им се търкаляха дребни предмети – кибрити, тефтерчета, буркани, кутии, макари. Предметчетата бяха добили общия избелял сиво-кафяв цвят и сякаш се надигаха на пръсти, за да надникнат през прозорците към свободата.
Разбира се, ако свободата е шубрак, който опира в стъклата и закрива цялото небе.
В стаята имаше дървена маса и четири стола. Легло, покрито с одеяло, което някога е било червено. На една закачалка на стената висяха мъжки работни дрехи, кални панталони с провиснали тиранти и издути колене, карирана риза, натъпкана в друг панталон, опираше с ръкав пода. Две разкривени подпетени обувки стояха мирно една до друга пред дълъг черен ботуш с отпрано бомбе, легнал като смъртник.
На рафта с домакински съдове едно метално канче блещукаше и угасваше от сянката на клоните отвън.
Лора прекрачи напред и срита някаква кофа.
– Добре.
Интересно, че не усещаше нито страх, нито паника. Трябваше да прекара нощта тук. Не беше мръсно, дори миризмата в стаята беше свежа – на дърво и на вятър. Мястото изглеждаше изоставено отдавна и я чакаше. Или поне не се опитваше да я отблъсне.
Нито пък се мъчеше да й се хареса.
Лора се огледа за ключ за лампата. Беше старомоден, с малко лостче и кабел, който пълзеше от него по стената и тавана до лампата. Лора натисна лостчето, то щракна, кутийката му скръцна, но лампата не светна.
– Добре.
Обърна се назад към вратата и с крайчеца на окото си долови движение. На перваза на отсрещния прозорец имаше огледало – осмоъгълно, сивкаво, с кафяви петна. Тя го вдигна и се огледа. През праха и мрежата от пукнатини я гледаха две големи спокойни очи.
– Добре.
Остави огледалото с нежелание, все едно оставя лицето си на перваза, и излезе за багажа.
Сакът й беше легнал като куче до сивата циментова чешма.
Завъртя крана, той се прокашля и пусна ръждива вода. Лора я остави да изтича и тръгна да обиколи бунгалото.
Храстите бяха превзели цялото пространство, опираха се в дървените стени. Там, където слънцето се беше провирало, имаше гъста висока трева. Нямаше следи от човешка намеса, никакви лехи, саксии, плодни дървета.
– Може би съм първата жена тук. Може би съм последният човек, който ще преспи под този покрив – помисли си Лора и, съвсем необяснимо защо, се почувства добре.

Аз ли?

 

Кой рева като магаре вчера?
Кой гризеше въздуха от мъка?
След сълзите тръгнах – и намерих
изход. И на светло се измъкнах.

Вчера бе тъгата ми безкрайна.
Днес се свърши – беше и я няма.
Радостта поникнала е тайно
и расте, и става по-голяма.

Аз ли плаках? Колко ще се смея?
И какво ме чака зад завоя?
Има ли спокойствие? Къде е?
Някой ден дали ще бъде мое?

 

Маме? Знаеш ли какво?

Картинка

 

Докато бързах за първата среща днес, Иво ми звънна:
– Какво правиш, мой?
– Отивам да пия кафенце и после може да отида на кино. Ти?
– Отивам да обядвам и после пак на работа.
– Маме? Знаеш ли какво? Днес ти си възрастният, а аз съм дете, и то във ваканция!
– Еми кой както си го нареди, мой. Браво на тебе.

 

Какъв хубав камък…

 

Пастелна земя с цветове умълчани.
Полета разтребени. Кротки поляни.
Кафяво, прошарено. Шипки и сламки.
И пътища като напукани рамки.
Това е спокойствие. Не е умора.
Картина, приятно лишена от хора.
Току под небето – резка в акварела –
баири от синьозелена дантела.
И точно до пътя – подробност последна –
един топъл камък, на който да седна.
С прозрачни копита, със мека муцуна,
дойде тишината, за да я целуна.
Оса ли ме жилна, тъга ли ме жегна –
какъв хубав камък, под който да легна…

 

Чай

 

Спокойна, бледа и красива
е чашата с овално рамо.
На пръстите ти им отива
едва да я докосват само.

Зад ръбчето й като в залив
угасва и изстива чаят.
Дланта ти, жадна да погали,
се вдига леко и замаяно.

Загребваш мед и медна жичка
изтегляш бавно и внимателно
от смешно малката лъжичка,
и се усмихваш несъзнателно.

А чашата въздъхва крехко
и в шепите ти се смалява,
и като уморено ехо
тъгата се отдалечава.

 

Каква безгрижна чистота…

Каква безгрижна чистота!
Земята отдих заслужава.
Премисля старите неща.
Оставя ги да отлежават
на вятър, свеж като лимон.
Полета закалени, голи.
Остава половин сезон
до суматохата напролет.

Светът е син, кафяв и бял.
Светът е малък, тих и глупав.
А светлината е кристал
и ако трепне, ще се счупи
с недоловим прозрачен звън.
Добронамерено и леко
спокойствие – като насън.
Като за миг. Като навеки.

Сега е ясно

 

Валя до обед, а сега е ясно,
и капките полека-лека спират.
Като уши на палав първокласник
листата руменеят и прозират.

Сив облак, с тънко розово поръбен,
блести, и слънцето е укротено.
Спокойствие със аромат на гъби.
Оранжево и матово зелено.

Усмихнатите локви се вълнуват,
когато вятърът ги гъделичка.
Следобед като този съществува
да спра и да се помиря със всичко.